Майкъл Крайтън - Състояние на страх

— Защо съм тук ли? — каза Кенър и вдигна глава с лека усмивка.

— Да.

— Той е приятел на Джордж — каза Сара.

— Така ли? И откога?

— Откакто всички ние се запознахме, преди известно време — каза Кенър. — А вярвам, познавате и моя колега, Санжонг Тапа.

Стегнатият атлетичен млад мъж с тъмна кожа и ниска подстрижка влезе в стаята. Както и преди, Евънс не пропусна да забележи военната му стойка и британския акцент.

— Осветлението е включено навсякъде, професоре — каза Санжонг Тапа. — Да се обадя ли на полицията?

— Още не — каза Кенър. — Ела да ми помогнеш. — С общи усилия двамата пребъркаха нападателите. — Както си и мислех — каза Кенър и се изправи. — Никакви документи за самоличност.

— Кои са?

— Това ще го оставим на полицията — отвърна Кенър. Мъжете започваха да кашлят и да идват на себе си. — Санжонг, да ги преместим при входната врата. — Извлякоха натрапниците от стаята и Евънс остана сам със Сара.

— Как Кенър е влязъл в къщата?

— Беше в мазето. Претърсва къщата почти целия следобед.

— А ти защо не ми каза?

— Защото аз я помолих — отговори Кенър от прага. — Не бях сигурен за вас. Нещата са сложни. — Той потри ръце. — Е, да погледнем какво има в плика, какво ще кажете?

— Да. — Сара седна на дивана и отвори плика. Вътре имаше само един лист, прилежно сгънат. Тя плъзна невярващо поглед по него и на лицето й се изписа разочарование.

— Какво е това? — попита Евънс.

Без да каже нищо, тя му го подаде.

Беше сметка от компания за излагане на художествени произведения „Едуардс“ от Торънс, Калифорния, за изпълнението на дървен пиедестал като основа за статуя на Буда. С дата отпреди три години.

Дълбоко разочарован, Евънс се тръшна на дивана до Сара.

— Какво? — каза Кенър. — Вече се отказахте, така ли?

— Не знам какво друго може да се направи.

— Като за начало — какво точно ви каза Джордж Мортън?

— Не си спомням думите му дословно.

— Каквото си спомняте.

— Каза, че било поговорка. Нещо като „Всичко, което е важно, е близо до мястото, където седи Буда“.

— Не. Това е невъзможно — категорично каза Кенър.

— Защо?

— Не би казал такова нещо.

— Защо?

Кенър въздъхна.

— Мислех, че е очевидно. Ако е давал указания — на което разчитаме, — нямаше да е толкова мъгляв. Значи трябва да е казал нещо друго.

— Само това си спомням — каза Евънс малко обидено. Намираше отривистите маниери на Кенър за груби, дори обидни. Започваше да изпитва антипатия към този човек.

— Само това си спомняте? — каза Кенър. — Я да опитаме пак. Къде беше Джордж, когато ви каза това? Сигурно е било след като излязохте от фоайето.

Отначало Евънс се озадачи. После си спомни:

— Вие сте били там?

— Да, бях. На паркинга, малко встрани.

— Защо? — попита Евънс.

— Това ще го обсъдим по-късно. Та казвате, че с Джордж сте излезли навън…

— Да — продължи Евънс. — Излязохме навън. Беше студено и Джордж спря да пее заради студа. Стояхме на стълбите на хотела и чакахме колата.

— Видях ви.

— И когато я докараха, той се качи на ферарито, а аз се тревожех, защото не биваше да шофира в това състояние, и го помолих да не го прави, но Джордж каза: „Това ми напомня за една поговорка“. Аз казах: „Каква?“. И той каза: „Всичко, което има значение, не е далеч от мястото, където седи Буда“.

— Не е далеч? — повтори Кенър.

— Това каза.

— Добре. И във въпросния момент вие сте били…

— Бях се опрял на капака на колата.

— На ферарито?

— Да.

— Опрели сте се били на капака. И когато Джордж ви каза поговорката, вие какво му отговорихте?

— Просто го помолих да не кара.

— Повторихте ли поговорката?

— Не — каза Евънс.

— Защо не?

— Защото се притеснявах за него. Не трябваше да шофира. Във всеки случай, помня, че ми се стори малко тромава като изказ. „Не е дистанцирано от мястото, където седи Буда“, да така беше.

— Не е дистанцирано? — повтори Кенър.

— Да.

— Така ви каза: „не е дистанцирано“?

— Да.

— Така е много по-добре — каза Кенър. Обикаляше енергично стаята, погледът му прескачаше от предмет на предмет. Докосваше разни неща, оставяше ги и продължаваше нататък.

— Защо да е много по-добре? — раздразнено попита Евънс.

Кенър махна с ръка към стаята.

— Огледай се, Питър. Какво виждаш?

— Виждам аудио-визуална стая.

— Именно.

— Ами, не схващам…

— Седни на дивана, Питър.

Евънс седна, скръсти ръце на гърдите си и изгледа ядосано Кенър.

На вратата се позвъни. Полицията беше пристигнала.