Майкъл Крайтън - Състояние на страх

— Да. — Той замълча. — Ти откъде знаеш всъщност?

— Питър — каза тя, сякаш се беше засегнала. — Аз знам всичко.

— Добре. Ами, благодаря ти още веднъж.

— Няма нищо. Така, я кажи сега за Марго? Как е тя?

— Добре е.

— Ходи ли да я видиш?

— Да, тази сутрин и…

— Не, имах предвид в болницата. Не знаеш ли? Марго се връщала от банката днес и сварила крадците в жилището си. Три обира за един ден! Ти, Марго и Сара! Какво става? Знаеш ли нещо?

— Не — каза Евънс. — Много е странно.

— Да, определено е странно.

— А Марго?

— А, да. Ами сигурно е решила да им се репчи нещо и те я набили, може и съзнание да е изгубила. Посинили й окото, така чух, и докато ченгетата я разпитвали, припаднала. Парализирала се напълно, не можела да се движи. Дори спряла да диша.

— Шегуваш се.

— Не. Поприказвах си надълго и нашироко с инспектора, който е бил там. Та той ми каза, че изведнъж й станало зле, не можела да помръдне и посиняла, преди линейката да дойде и да я откара в университетската болница. Целия следобед е в интензивното. Докторите я чакат да дойде в съзнание, за да я питат за синия пръстен.

— Какъв син пръстен?

— Точно преди да се парализира говорела неясно, но успяла да каже нещо за някакъв син пръстен… синият пръстен на смъртта май.

— Синият пръстен на смъртта — повтори Евънс. — Това пък какво означава?

— Не знаят. Тя още не може да говори. Взима ли наркотици?

— Не, тя е откачена на тема здравословен живот.

— Е, чух, че според лекарите щяла да се оправи. Парализата й била временна.

— Ще ида да я видя по-късно.

— Ще ми се обадиш ли след това? Аз пък ще се оправя с апартамента ти, не се притеснявай.

Когато стигна до къщата на Мортън, беше тъмно. Хората от охранителната агенция си бяха тръгнали и единствената паркирана отпред кола беше поршето на Сара. Евънс позвъни и тя му отвори. Беше се преоблякла в анцуг.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Да — каза Сара. Тръгнаха към дневната. Лампите светеха и в стаята беше топло и уютно.

— Къде са хората от охраната?

— Отидоха да вечерят. Ще дойдат.

— Всички ли отидоха да вечерят?

— Ще се върнат. Искам да ти покажа нещо — каза тя. Извади палка с прикрепено към нея електронно отчитащо устройство и я прокара покрай тялото му като при проверка на летище. Посочи левия му джоб. — Изпразни го.

В джоба му бяха само ключовете за колата. Той ги остави на масичката. Сара прокарваше палката по гърдите му, по сакото. Посочи десния джоб на сакото и му даде знак да го изпразни.

— Защо го правиш? — попита той.

Тя само поклати глава и не каза нищо.

Той измъкна една монета и я остави на барплота.

Тя махна с ръка — нещо друго?

Той бръкна отново. Нищо.

Тя прокара палката над ключовете за колата. На верижката имаше пластмасов квадрат, който отключваше вратата при шофьора. Тя го насили с върха на джобно ножче.

— Виж какво…

Квадратът се отвори. Вътре имаше някакви електронни вериги и малка батерия, като за часовник. Сара измъкна миниатюрен чип, малко по-голям от върха на молив.

— Бинго!

— Сара, това са глупости!

Тя пусна чипа в чаша с вода. После насочи вниманието си към монетата. Разгледа я подробно, после я натисна, все едно разчупва питка. За изненада на Евънс, монетата се счупи на две — и вътре имаше електроника.

Тя пусна и монетата в чашата.

— Къде ти е колата?

— Отпред.

— Нея можем да проверим и по-късно.

— Какво става?

— Хората от охранителната фирма откриха бръмбари по мен — каза тя. — И из цялата къща. Предполагат, че точно това е била целта на обира — да заложат бръмбарите. Видя, че ти също имаш бръмбари.

Той се огледа.

— Сега къщата чиста ли е?

— Преслушаха всяко ъгълче и уж я почистиха. Намериха над десет бръмбара. Сега би трябвало да е наред.

Седнаха един до друг на дивана.

— Който и да прави всичко това, явно си мисли, че знаем нещо — каза тя. — И започвам да си мисля, че е прав.

Евънс й каза за списъка на Мортън.

— Купил си е списък?

— Така каза.

— Каза ли що за списък е?

— Не. Тъкмо щеше да ми каже, но го прекъснаха, а след това…

— И не ти е казал нищо повече, когато сте били само двамата?

— Не си спомням нищо особено.

— В самолета?

— Не…

— На масата, по време на вечерята?

— Май не, не.

— Докато вървяхте към колата му?

— Не, той пееше. Направо потънах в земята, честно да ти кажа. А после се качи в колата и… Чакай малко. — Евънс изправи гръб. — Наистина каза нещо странно.