Майкъл Крайтън - Състояние на страх

Евънс се намръщи. Накъде биеше Дрейк?

— Влиянието им е навсякъде, Питър. Може да имат влияние дори върху хора от твоята адвокатска фирма. Или върху други хора, които познаваш. Хора, на които смяташ, че можеш да имаш доверие — но всъщност не можеш. Защото те са на противниковата страна и дори не го знаят.

Евънс не каза нищо. Просто гледаше Дрейк.

— Бъди внимателен, Питър. Пази си гърба. Не обсъждай какво правиш с никого — с никого — освен с мен. Опитвай се да не използваш мобилния си телефон. Избягвай електронната поща. И обърни внимание дали не те следят.

— Да… Само че мен вече ме следят, в интерес на истината — каза Евънс. — Има един син приус…

— Те са наши хора. Не знам какви ги вършат. Отзовах ги преди няколко дни.

— Ваши хора?

— Да. Нова охранителна фирма, която беше на изпитателен срок. Явно не са много компетентни.

— Нещо се обърках — каза Евънс. — НФПР има охранителна фирма?

— Естествено. От години. Заради опасностите, които ни грозят. Моля те да ме разбереш — ние всички сме в опасност , Питър. Не разбираш ли какво ще означава, ако спечелим делото? Трилиони долари, за които индустрията ще трябва да се бръкне през идните години, за да прекрати емисиите, причиняващи глобалното затопляне. Трилиони! При такъв залог животът на неколцина е без значение. Така че бъди изключително предпазлив.

Евънс каза, че ще внимава. Дрейк му стисна ръката и изсумтя:

— Искам да знам кой е дал идеята на Джордж за този параграф. И искам парите да се освободят, за да ги използваме по наше усмотрение. Сега всичко това е твоя отговорност. Успех, Питър.

На излизане от сградата Евънс връхлетя върху някакъв млад човек, който тичаше нагоре по стълбите. Сблъскаха се толкова силно, че Евънс едва не падна. Младият мъж се извини набързо и продължи нагоре. Приличаше на някое от хлапетата, които работеха по подготовката на конференцията. Евънс се зачуди какво ли толкова е станало пък сега.

Излезе от сградата и огледа улицата. Синия приус го нямаше.

Качи се в колата си и потегли към къщата на Мортън да се види със Сара.

Движението беше натоварено. Той пълзеше бавно по Сънсет и имаше предостатъчно време да мисли. След разговора с Дрейк му остана някакво особено чувство. Самата им среща беше някак странна. Сякаш не беше необходима наистина, а просто Дрейк бе искал да пробва дали ако повика Евънс, той ще дотърчи. Сякаш налагаше авторитета си. Или нещо такова.

Във всеки случай нещо не беше наред.

И друго притесняваше Евънс — охранителната фирма. Това просто не беше редно. В края на краищата НФПР бяха от добрите, нали така. Не би трябвало да дебнат и следят хората. А и параноичното предупреждение на Дрейк не беше прозвучало убедително. Той прекаляваше, както му се случваше често.

Дрейк си беше такъв — обичаше драматичното. В това отношение не можеше да се контролира. Всичко беше криза, всичко беше отчаяно, всичко беше жизненоважно. Живееше в свят на крайни неотложности, свят, който не винаги съвпадаше с истинския.

Евънс се обади в офиса си, но Хедър си беше тръгнала. Обади се в кабинета на Лоуенстайн и говори с Лиза.

— Слушай — каза той, — имам нужда от помощта ти.

Гласът й беше тих, съзаклятнически.

— Готово, Питър.

— Имало е обир в апартамента ми.

— Не! И при теб ли?

— И при мен, да. И наистина трябва да се обадя на полицията…

— Ами да, разбира се… Господи… взели ли са нещо?

— Като че ли не — каза той. — Но все пак трябва да подам жалба и така нататък… а в момента съм адски зает, покрай Сара и… може да откараме до късно през нощта.

— Ами, добре, ако искаш аз да поема нещата с полицията за грабежа у вас?

— Би ли могла? Много ще ме улесниш.

— Няма проблем, Питър, никакъв. Остави на мен. — Замълча за миг. Когато отново заговори, буквално шепнеше. — Има ли нещо, което, ъъъ, не би искал полицията да намери?

— Не — каза той.

— Така де, от мен няма защо да се притесняваш, всеки в този град си има по някой и друг лош навик, иначе нямаше да сме тук…

— Не, Лиза — повтори той. — Нямам никакви наркотици, ако това имаш предвид.

— О, не — бързо каза тя. — Нищо не съм намеквала. Някакви снимки или такива неща?

— Не, Лиза.

— Нищо, нали се сещаш, с малолетни?

— Не.

— Добре. Просто исках да съм сигурна.

— Ами, благодаря ти предварително. Така, за да влезеш…

— Знам — каза тя, — ключът е под изтривалката при задния вход.