Майкъл Крайтън - Състояние на страх

Публиката се отпускаше. Мортън навлизаше в познат терен.

— Но дали ще бъде направено? Не съм сигурен. Съзнавам, че след смъртта на обичната ми съпруга Дороти съм склонен да изпадам в мрачни настроения.

Евънс подскочи на стола си. На съседната маса Хърб Лоуенстайн отвори смаяно уста и забрави да я затвори. Джордж Мортън нямаше съпруга. Или по-точно, имаше шест бивши съпруги — и нито една от тях не се казваше Дороти.

— Дороти настояваше да използвам парите си разумно. Винаги съм смятал, че го правя. Сега не съм толкова сигурен. Преди малко казах, че не знаем достатъчно. Боя се обаче, че днес кодовата фраза на НФПР е станала „не съдим достатъчно“.

Направо можеше да се чуе как хората в залата си поемат хорово дъх.

— НФПР е правна фирма. Не знам дали си давете сметка за това. Била е основана от адвокати и се управлява от адвокати. Аз обаче смятам, че е по-разумно парите ни да се харчат за наука, а не за съдебни процеси. И именно затова оттеглям финансирането си за НФПР и затова…

През следващите няколко секунди гласът на Мортън се изгуби сред възбудените коментари на тълпата. Всички говореха на висок глас. Чуха се единични освирквания. Някои от гостите започнаха да стават с явното намерение да си тръгнат. Мортън продължи да говори, все едно не забелязваше какъв ефект предизвикват думите му. Евънс улови няколко фрази: „… една благотворителна природозащитна организация се разследва от ФБР… пълна липса на контрол…“

Ан Гарнър се приведе към Евънс и изсъска:

— Махни го оттам!

— Какво искаш да направя? — прошепна Евънс.

— Върви и го изведи. Той е пиян!

— Може и така да е, но не мога да…

— Трябва да го спреш!

Само че Дрейк вече се беше качил на сцената и тъкмо казваше:

— Добре, благодаря ти, Джордж…

— Защото да се каже истината сега…

— Благодаря ти, Джордж — повтори Дрейк и се приближи още повече. Буквално го избутваше от катедрата.

— Добре, добре — каза Мортън, без да отстъпва и на сантиметър. — Казах каквото казах заради Дороти. Моята скъпа покойна съпруга…

— Благодаря ти, Джордж. — Дрейк започна да ръкопляска, вдигнал ръце на височината на главата си, и подканяше с жестове публиката да се присъедини към него. — Благодаря ти.

— … която много ми липсва…

— Дами и господа, нека заедно да благодарим…

— Добре де, добре, тръгвам си.

На фона на слабовати аплодисменти Мортън се смъкна с неуверена стъпка от подиума. Дрейк моментално застана зад катедрата и даде знак на музикантите. Те подхванаха енергична версия на „Може и да си права“ на Били Джоуел, която, както някой им беше казал, била любимата песен на Мортън. Така си беше, но предвид обстоятелствата изборът изглеждаше неподходящ.

Хърб Лоуенстайн се наведе от съседната маса, стисна Евънс за рамото, придърпа го и изсъска:

— Махни го оттук!

— Добре — каза Евънс. — Не се притеснявай.

— Ти знаеше ли, че ще го направи?

— Не, кълна се в Бога, не.

Лоуенстайн го пусна миг преди Джордж Мортън да се върне на масата. Групата наоколо беше като зашеметена. Мортън обаче си припяваше бодро с музиката: „Ти може да си права, аз може да съм луд…“

— Хайде, Джордж — каза Евънс и се изправи. — Да си ходим вече.

Мортън не му обърна внимание.

— „… но пък може точно луд да търсиш…“

— Джордж? Какво ще кажеш? — Евънс го хвана за ръката. — Да си вървим, а?

— „… Угаси светлината, недей да ме спасяваш…“

— Не се опитвам да те спасявам — каза Евънс.

— Тогава какво ще кажеш за още едно проклето мартини? — рече Мортън, този път без да пее. Очите му бяха студени и дори враждебни. — Мисля, че си го заслужих, мамка му.

— Хари ще ти забърка едно в колата — каза Евънс и го побутна встрани от масата. — Ако останеш тук, ще трябва да чакаш да ти го донесат. А точно сега едва ли ти е до това… — Евънс продължи да говори и Мортън се остави да го изведе от залата.

— „… късно е да се бориш — пееше той, — късно е да ме променяш…“

Преди да се измъкнат от залата, една телевизионна камера с блеснали прожектори ги пресрещна, а двама репортери натикаха диктофони в лицето на Мортън. Всички задаваха въпроси, буквално крещяха. Евънс сведе глава и каза:

— Извинете, съжалявам, направете ни път да минем, извинете…

Мортън така и не спря да пее. Пробиха си път през хотелското фоайе. Репортерите тичаха пред тях, опитваха се да спечелят някаква преднина, така че да заснемат излизането им. Евънс решително стисна шефа си над лакътя. Мортън продължаваше да пее: