Майкъл Крайтън - Състояние на страх

След моста Мортън пое на запад, далеч от светлините на магистралата, по тъмен път покрай скалната стена. Караше още по-бързо.

— Къде сме? — попита Евънс.

— Мисля, че сме в общински парк — отвърна Хари.

Опитваше се да не изостава, но на този тесен път с остри завои лимузината не можеше да се мери с ферарито. Преднината му се увеличаваше. Скоро виждаха само габаритите му, току изчезващи зад завоите на половин километър пред тях, и отблясъка на фаровете в скалите.

— Ще го изгубим — каза Евънс.

— Съмнявам се, сър.

Само че лимузината продължаваше да изостава. След като Хари взе един завой твърде бързо — тежката задница поднесе към ръба на пропастта, — се наложи още да намалят скоростта. Движеха се през пустош. Цареше мрак, по скалите нямаше никакви светлинни. Изгряващата луна проточваше сребърна нишка по тъмната вода в ниското.

Пътят пред тях беше съвсем тъмен.

След поредния завой пред погледа им се появи следващият, на стотина метра напред — обхванат от валма сив дим.

— О, не! — прошепна Сара и затисна устата си с ръка.

Ферарито се беше завъртяло, ударило се беше в едно дърво и се беше преобърнало. Сега лежеше с колелата нагоре, смачкано и бълващо дим. За една бройка не беше паднало в пропастта. Предницата му висеше над бездната.

Евънс и Сара затичаха напред. Евънс се свлече на ръце и колене и пропълзя по ръба на пропастта, за да надникне към шофьорското място. Трудно беше да се види нещо — предното стъкло се беше сплескало и между пътя и ферарито почти нямаше пролука. Хари дотича с фенерче и Евънс го взе да надникне в колата.

Нямаше никого. Черната папионка на Мортън се поклащаше на дръжката на вратата, но от самия него нямаше и следа.

— Сигурно е изхвърчал при сблъсъка.

Евънс насочи фенерчето надолу. Ронеща се жълтеникава скала, спускаща се стръмно двайсет и пет метра до океана. Нищо.

Сара тихо плачеше. Хари изтича да вземе пожарогасител от лимузината. Евънс местеше лъча на фенерчето по скалата. Джордж го нямаше. Нямаше нищо — нито свлечени камъни, нито следи от свличане, нито парчета от раздрани дрехи.

Чу съскането на пожарогасителя и изпълзя назад от ръба на пропастта.

— Видяхте ли го, сър? — попита Хари. Лицето му беше разкривено от мъка.

— Не. Нищо няма.

— Може би… там? — Хари посочи дървото. И беше прав — ако Мортън бе изхвърлен при първия удар, като нищо можеше да е на двайсетина метра надолу по пътя.

Евънс тръгна назад и отново освети пропастта с фенерчето. Батерията се изтощаваше и лъчът отслабваше. И все пак Евънс почти веднага мярна проблясъка на мъжка лачена обувка, вклинена между камънаците сред прибоя.

Седна на пътя и стисна главата си с ръце. И заплака.

Докато полицаите ги разпитат и спасителният отряд се спусне с осигурителни въжета по скалата да прибере обувката, стана три след полунощ. Не откриха друга следа от тялото и ченгетата стигнаха до неофициалното заключение, че океанските течения вероятно ще го отнесат до брега на Пизмо Бийч.

— Ще го намерим след седмица или там някъде — каза един полицай. — Или поне онова, което остане от него.

В момента товареха катастрофиралото ферари на един камион с открита каросерия и разчистваха пътя. Евънс искаше да си тръгва, но патрулният полицай, който му беше снел показанията, все се сещаше да го попита за още нещо. Младок беше, сигурно току-що навършил двайсет. И изглежда, не беше попълвал много формуляри досега.

Първия път, когато се върна при Евънс, попита:

— Колко време след катастрофата сте стигнали до мястото, как мислите?

— Не съм сигурен — каза Евънс. — Ферарито беше почти на километър пред нас, може и повече. Ние се движехме с шейсет километра в час, така че… може би минута след това.

Хлапето, изглежда, се стресна.

— Движели сте се с шейсет с тази лимузина? На този път?

— Ами… Може да е било и с по-малко.

Втория път се върна и каза:

— Казахте, че пръв сте се озовали на мястото на катастрофата. И че сте изпълзели по края на пътя?

— Точно така.

— По строшените стъкла?

— Да. Нали предното стъкло на ферарито е счупено. Бодяха ми по ръцете, докато пълзях.

— Значи това обяснява защо стъклата са разместени.

— Да.

— Имате късмет, че не сте се нарязали.

— Да.

Третия път се върна и каза:

— По ваша преценка в колко часа е станала катастрофата?

— В колко часа? — Евънс си погледна часовника. — Нямам представа. Но да видим… — Опита се да възстанови събитията. Речта беше започнала някъде около осем и половина. Мортън беше излязъл от хотела към девет. През Сан Франциско, после по моста… — Може би в девет и четиридесет и пет или в десет.