Майкъл Крайтън - Състояние на страх

Самолетът се приземи на Ван Нюис. Десетина черни лимузини последен модел се бяха наредили на пистата и чакаха пътниците. Всички знаменитости се прегърнаха, целунаха въздуха край бузите си и си тръгнаха.

Евънс си тръгна последен. На него не му се полагаха кола и шофьор. Качи се в малкия си пруис хибрид, който беше оставил на паркинга предния ден, и излезе на магистралата. Решил беше да мине през офиса, но докато се промъкваше през обедното задръстване, в очите му се появиха неочаквани сълзи. Избърса ги и реши, че е прекалено уморен да ходи в кантората. По-добре бе да се прибере и да поспи.

Почти беше пристигнал, когато телефонът му иззвъня. Беше Дженифър Хейнс от правния екип на Вануту.

— Съжалявам за Джордж — каза тя. — Ужасно. Всички сме много разстроени, както сигурно се досещаш. Оттеглил е финансовата си подкрепа, нали?

— Да, но Ник ще оспорва. Ще си получите финансирането.

— Трябва да се видим, да обядваме заедно.

— Ами, не знам…

— Днес?

Нещо в гласа й го накара да каже:

— Ще се опитам.

— Обади ми се, като пристигнеш.

Той затвори. Телефонът иззвъня отново. Този път беше Марго Лейн, любовницата на Мортън. Беше ядосана.

— Какво става, мамка му?

— В смисъл? — попита Евънс.

— Защо никой не ми се обади, да ви го начукам?

— Съжалявам, Марго…

— Току-що го научих от телевизията. Изчезнал в Сан Франциско и най-вероятно мъртъв. Показаха снимки на колата.

— Щях да ти се обадя, като стигна в офиса — каза Евънс. Истината беше, че изобщо не се бе сетил за нея.

— И кога щеше да е това, другата седмица? И ти си същият като смотаната ти помощничка. Ти си неговият адвокат, Питър. Върши си шибаната работа. Защото нека си го кажем честно — това не е изненада за никого. Аз знаех, че ще се случи. Всички знаехме. Искам да дойдеш веднага.

— Имам да свърша сто неща.

— Само за малко.

— Добре — каза той. — Щом е само за малко.

Марго Лейн живееше на петнайсетия етаж на висока жилищна сграда в Уилшир Коридор. Портиерът й се обади, преди да пусне Евънс в асансьора. Марго знаеше, че идва, и въпреки това отвори вратата, увита в хавлия.

— О, не мислех, че ще дойдеш толкова бързо. Влизай, тъкмо си взех душ. — Тя често правеше подобни неща, да се хвали с тялото си. Евънс влезе в апартамента и седна на дивана. Тя седна срещу него. Хавлиената кърпа едва я покриваше.

— Е — каза тя, — каква е цялата тази история?

— Съжалявам — каза Евънс, — но Джордж удари ферарито си при много висока скорост и е бил изхвърлен от колата. Паднал в една пропаст — намериха едната му обувка — и оттам във водата. Не откриха тялото му, но очакват да се появи до една седмица.

Предвид любовта й към театъра, Марго със сигурност би трябвало да зарони крокодилски сълзи, само че не го направи. Просто го гледаше.

— Това са глупости — каза накрая.

— Как така глупости, Марго?

— Защото са глупости. Той се крие или нещо такова. Знаеш го.

— Да се крие ли? От какво?

— От нищо вероятно. Беше го хванала параноята. И ти го знаеш.

И докато го казваше, кръстоса крака. Евънс внимаваше да не сваля поглед от лицето й.

— Параноя? — попита той.

— Не се прави, че не си знаел, Питър. Беше очевидно.

Евънс поклати глава.

— За мен не беше.

— За последен път дойде тук преди два дни — каза тя. — Отиде право при прозореца и се втренчи в улицата долу, скрит зад пердето. Убеден беше, че са го проследили.

— Правил ли го е и преди?

— Не знам. Напоследък не го виждах много — нали все пътуваше. Но колкото пъти му се обадех да го питам кога ще дойде, той казваше, че не било безопасно.

Евънс стана и отиде до прозореца. Застана от едната му страна и погледна към улицата долу.

— И теб ли те следят? — попита тя.

— Едва ли.

Беше началото на следобедния час пик и движението по булевард „Уилшир“ беше натоварено. Три ленти бързо движещи се коли във всяка посока. Дори и тук се чуваше ревът на двигателите им. Един син приус хибрид беше спрял край бордюра от другата страна на улицата, зад него се образуваше опашка от коли, чуха се гневни клаксони. След миг приусът потегли.

Нямаше къде да се спре.

— Виждаш ли нещо съмнително? — попита тя.

— Не.

— И аз никога не съм виждала. Само че Джордж виждаше — или си въобразяваше, че вижда.

— Той каза ли кой го следи?

— Не. — Тя се размърда. — Според мен имаше нужда от някакви успокоителни. Казах му го.

— И той как реагира?