Майкъл Крайтън - Състояние на страх

— Да, но пак са на шест хиляди години, за Бога! — изсумтя Брадли.

Дженифър обаче беше непоколебима.

— Не е вярно. Учените са доказали, че съставът на горите се мени непрекъснато. Всеки хилядагодишен период е различен от предходния. Горите са се менили постоянно, Тед. А да не забравяме и за индианците.

— Какво индианците?

— Индианците умеели да се вглеждат в естествения свят и осъзнали, че старите гори не струват. Вярно, изглеждали внушителни, но дивечът не можел да вирее в тях. Затова индианците палели огньове и периодично опожарявали горите. Оставяли само по някой и друг остров от старите гори сред поляните и ливадите. Така че горите, които заварили тук първите европейци, изобщо не са били праисторически. Били са култивирани , Тед. Затова не е чудно, че преди сто и петдесет години е имало по-малко стари гори, отколкото има сега. Индианците са били реалисти. Днес всичко е само романтична митология 17 17 Алстън Чейс „В тъмната гора“, стр. 157. Виж също стр 404 — Б.а. .

Тя се облегна назад.

— Много хубава реч — каза Брадли. — Но това са технически възражения. Хората не се интересуват от техническите подробности. И слава Богу, защото вие всъщност твърдите, че тези гори не са наистина стари и следователно не си струва да се опазват. Аз от своя страна казвам, че те ни напомнят за красотата и силата на естествения свят и трябва да се запазят на всяка цена. Особено от голямата заплаха на глобалното затопляне.

Дженифър примигна, после каза:

— Ще ми се да пийна нещо.

— На мен също — каза Брадли.

На Евънс — който многократно се бе опитвал да се свърже с инспектор Пери по време на дискусията — най-тревожно му звучаха намеците за постоянна промяна. Самият той никога не се беше замислял върху факта, че индианците са живели по време на ледниците. Разбира се, знаеше, че е така. Знаеше, че ранните индианци са ловували мамути и други големи бозайници, които в резултат на тази им дейност изчезнали като вид. Никога обаче не му беше хрумвало, че също така са опожарявали гори и са променяли околната среда за свои цели.

Само че те го бяха правили, разбира се.

Също толкова смущаваща беше мисълта за многото различни гори, превземали земята една след друга. Никога не си беше задавал въпроса какво е съществувало тук преди секвоевите гори. И той като Брадли ги беше мислил за праисторически.

Не се беше замислял и за това какво са оставили след себе си отдръпващите се ледници. Едва сега си даваше сметка, че сигурно не е било много по-различно от онова, което бе видял наскоро в Исландия — студено, влажно, каменисто и пусто. Логично беше, че са били необходими поколения растителност, за да се изгради повърхностен почвен слой.

Само че той винаги си беше представял нещо като анимационен филм, в който ледниците се отдръпват и на тяхно място моментално се появяват секвои.

Сега си даваше сметка колко глупава е била тази представа.

Беше забелязал и друго, мимоходом — колко често Дженифър беше споменала за промени в климата. Първо било студено и влажно, после топло и сухо и ледниците се стопили, после отново станало по-влажно и ледниците се върнали. Промяна след промяна.

Постоянна промяна.

След известно време Брадли се извини и мина напред да се обади на агента си и Евънс попита Дженифър:

— Откъде знаеш всичките тези неща?

— Поради причината, която назова самият Брадли. „Голямата заплаха от глобалното затопляне“. Имахме цял екип, който се занимаваше със заплахите. Защото искахме да открием всичко, което би подсилило твърденията ни на делото.

— И?

— Заплахата от глобално затопляне — каза тя — на практика не съществува. Дори да беше реално явление, то най-вероятно би облагодетелствало по-голямата част от света.

Пилотът се включи по интеркома да каже, че е време да заемат местата си, защото захождали към Сан Франциско.

Следобедът беше сив, студен и миришеше на дезинфектанти. Мъжът зад бюрото беше с лабораторна престилка. Тракаше на клавиатурата.

— Мортън… Мортън… Да. Джордж Мортън. Добре. А вие сте…

— Питър Евънс. Адвокатът на господин Мортън — каза Евънс.

— А аз съм Тед Брадли — каза Тед. Понечи да протегне ръка, после явно премисли и си я дръпна.

— О. Да бе — каза лаборантът. — Помислих си аз, че ми изглеждате познат. Вие сте държавният секретар.

— Всъщност президентът.

— Да бе, вярно, президентът. Знаех си, че съм ви виждал и преди. Жена ви пие.