Дъглас Кенеди - Убийствен бизнес

— Това е писмото, в което ми съобщават, че съм резерва — казах аз, показвайки на баща си писмото за приемане в Боудуин през пролетта на осемдесет и трета. Той долови нотката на разочарование в гласа ми.

— Резерва в Боудуин не е чак толкова зле, нали?

— Все още не означава, че съм приет, тате. И според мистър Челенър…

— Кой е мистър Челенър?

— Колежкият ми съветник. Както и да е, той каза, че вероятно щях да бъда приет, ако не се нуждаех от финансова подкрепа.

Незабавно съжалих за глупостта си. Баща ми ме погледна така, сякаш неочаквано го бях изритал по топките. Дисциплина… насока… гордост — кредото на баща ми. И без да искам, аз бях пробил това сложно, отбранително достойнство — и чувството му за дълг към своя син.

— Колко струва една година в Боудуин? — попита той тихо.

— Няма значение, татко.

— Колко?

— С пълен пансион около седемнадесет…

Той подсвирна тихо и заби поглед в пожълтелия линолеум на пода в кухнята.

— Това е една адска камара мангизи — промълви той най-накрая, запалвайки своя Уинстън.

— Знам, тате.

— Но сметката не излиза, сине. Разбираш ли го?

— Естествено, че разбирам — излъгах. — Както казах, няма значение.

— Това са глупости, сине — прекъсна ме той и на лицето му се изписа маска на поражение. — Има значение. Знаеш го и аз го знам. Това наистина има значение.

И ето как приключих в един достъпен, много второкласен клон на Мейнския университет във Фармингтън — където бях почти единственият, който не специализираше селскостопански науки. Естествено, мразех да се завра в това никакво градче, заобиколен от хора, пишещи дипломни работи за бруцелозата 11 11 Бактериална болест по хората и добитъка — Б.пр. . Повярвайте ми, след Фармингтън, Брунзуик приличаше на същински космополит. Винаги когато се виждах с баща си обаче, аз скривах колко ненавиждам този селяшки университет, както и това, че още съжалявам заради факта, че именно липсата на пари е била най-съществената причина, препречила пътя ми към Боудуин… и към света, който той представляваше.

Но той знаеше. Винаги когато се прибирах у дома за уикенда и мама повдигаше въпроса Как е училището? , по лицето на татко се изписваше онова потиснато изражение и той запалваше друга цигара. Според него той ме беше провалил — и собственото му сложно чувство за гордост не му позволяваше да види, че аз не го ценя по-малко заради това, че е на армейска заплата. И така в нашите отношения пропълзя една болезнена дистанцираност — скована резервираност. Даже когато му поставиха диагнозата за рак на белите дробове (в края на първата ми година), той избегна всичките ми опити да се сближим отново.

— За какво, по дяволите, плачеш, сине? — попита той една вечер към края на боледуването си, когато — шокиран от това колко е отслабнал и се е съсухрил — аз се разридах. Когато сълзите ми спряха, аз се опитах да подхвана по-оптимистична нотка. Тя прозвуча глухо.

— Слушай, като се оправиш…

Той ме прекъсна.

— Няма да го бъде — пресече ме с преднамерено нелюбезен тон. — Така че хайде да не дърдорим за неизбежното, нали? Както и да е, след няколко месеца, когато завършиш, ти ще бъдеш толкова далеч от Мейн, че няма да има значение дали съм жив, или мъртъв…

— Това не е вярно…

— Познавам те, Нед. Знам какво искаш… и какво мислиш, че трябва да докажеш. И поради тази причина знам също, че, за разлика от мен, твоите сметки ще излизат.

Разбираше ме по-добре, отколкото подозирах. Също както разбираше, че сметките ни определят. Дават ни чувство за стойност. Подхранват нашите амбиции. Хранят нашата несигурност. Прецакват ни. Карат ни да ставаме от леглото сутрин. Дават ни основание да се борим през деня.

Мартинито ми пристигна. Вдигнах чашата, допрях устни до заскрежения ръб и оставих джинът да потече към гърлото ми. Точно когато той вцепеняваше гласните ми струни, телефонът ми отново звънна.

— Нед Алън на телефона.

— Ти никога ли не преставаш да работиш? — попита гласът от другата страна.

— Джак Драбъл?

— Може би.

— Както казваше баща ми, Само победителят отива на вечеря . Още си в офиса, а, Джак?

— Да. Когато ми се обади, тъкмо ставах от бюрото си.

— Осем и петнадесет. Ти си гордост за „Инфоком“.

— А пък ти се опитваш да ми лижеш задника.

— Няма нужда, човече. Аз си седя тук в бара на Сейнт Риджис, пийвам си адски сухо мартини, имам среща за вечеря с красивата си съпруга, а Грийнап са готови да грабнат тази многостранична притурка в девет нула нула утре сутринта, ако ние с теб не се свалим преди това. Така че — без да се обиждаш, Джак — но на кого му е притрябвало даже да ти поглежда задника, когато животът е толкова сладък?