Дъглас Кенеди - Убийствен бизнес

— Само се шегувам, приятелю — казах притеснено.

Но, разбира се, това не беше съвсем шега. Защото една част от мен завиждаше на големите възможности на Йан през неговото детство. Също като жена си той излъчваше аура на превъзходство и увереност; самоувереност, която навремени граничеше с арогантност. Йан и Джина бяха израснали в елитното манхатънско царство. Бяха посещавали училища като Чепин и Колиджиейт. Бяха израснали, използвайки мамините кредитни карти в Блумингдейл и Барни. Бяха ги изпращали на летни лагери във Върмонт и Ню Хемпшир. Имаха татковци, които бяха старши партньори в лъскави правни фирми или в брокерски къщи на Уолстрийт, които лесно можеха да си позволят да платят обучението им в Браун и Смит. Бяха прекарали младежките си години в Дъблин и Флоренция. След колежа се бяха завърнали в града, напълно уверени в убеждението си, че ще могат да влязат сравнително лесно в професионалната област, която си изберат. Не само защото имаха всички необходими връзки; те имаха онова най-ценно качество от притежанията на кореняците манхатънци: онзи entitlement complex — убеждението, че са помазани като двама победители в живота и че успехът е тяхната естествена среда.

Да погледнем нещата: колкото и да осмиваше положението си на наемен кон за клюки в Дейли нюз, Йан се беше установил на тази доста популярна работа на преждевременната възраст от двадесет и шест години. Сега, на тридесет, той без усилие правеше стъпката към журналистиката в списанията. Несъмнено след няколко години щеше да нацели Венити Феър и Ню Йоркър. Щяха да последват договори за книги. Щеше да стане прочут писател — член на литературната гилдия, с портрети в Ню Йорк таймс, щеше да бъде интервюиран от Марли Роуз, седейки на ъгловата маса заедно с Дейвид Халберщам и Грейдън Картър. Защото по природа Йан възприемаше успеха като нещо, което му се полага, като свое наследствено право. Докато аз винаги възприемах ъгловата маса, както и успеха, като нещо, за което трябва да се боря. Често се чудех: ако най-накрая успея да стигна до тази маса, дали ще се чувствам достатъчно сигурен, за да седна на нея?

Това беше проблемът да си хлапе от малък град в Ню Йорк — независимо от това колко добре се справяш в Готъм 13 13 Готъм — прозвище на Ню Йорк — Б.пр. , дълбоко в душата си ти винаги се възприемаш като самонадеян селяндур. Още гледаш нагоре и се чудиш на всичките тези високи сгради, опитвайки отчаяно да излъчваш бляскава изтънченост, чудейки се постоянно дали изтънченото ти поведение не е прозрачно като плексиглас.

— Вижте кой седи в левия ъгъл — стресна ни Джина, опитвайки се да отклони разговора след нетактичната ми забележка.

Йан погледна в тази посока и каза:

— О, да. Той е. — После ме погледна с иронична усмивка и допълни: — Е, този тип винаги е притежавал частен тенис корт.

— Едгар Бронфман Джуниър? — попита Лизи.

— Наистина си добра в тази игра — похвали я Джина.

— Тя е най-добрата — коригирах я аз.

Лизи сви рамене.

— Просто чета клюкарските колони като всички останали.

Аз се усмихнах — защото този коментар беше типичен за Лизи. Макар да беше опитен играч в манхатънската игра Познай кой е , това всъщност не определяше характера й. Тя виждаше в играта онова, което й трябваше — нищо повече от основен компонент в работата й. Информацията беше основната валута, с която тя търгуваше.

Малко след първата ни среща тя ми обясни същността на работата си:

— В пъблик рилейшънс са важни само две неща: кого познаваш… и кого познаваш.

— Не трябва ли да сключваш и сделки?

Тя прокара пръсти по главата ми и ми се усмихна лукаво.

— Ти приключваш — уточни тя, — аз влияя.

Говорим за удара на прелъстителната продажба. Не е чудно, че аз бях омагьосан веднага. Като погледна назад, запознанството ми с Лизи стана по същото време (през пролетта на деветдесет и трета), когато нюйоркският ми късмет започна да се променя. До този момент си погребвах живота като Администратор по наемане на работа в една голяма комерсиална трудова агенция в Мидтаун. Това бе една от многото служби, водещи до задънена улица, на които се озовавах откак най-напред попаднах в града шест години по-рано.

Говорейки професионално, бях започнал да се чувствам като неудачник — неспособен да стигна по-далеч от досадните безперспективни служби, предлагани на задните страници на Ню Йорк таймс. Най-напред самото ми установяване в града ми изглеждаше като триумф. Намерих си невзрачен, в работнически стил, апартамент с една спалня за осемстотин и петдесет долара месечно на Седемдесет и пета, между Първо и Йорк (напълно в този дух на ниския наем — вана в кухнята). После се хванах на първата работа, която успях да намеря „Телепродажби“ в Братя Брукс — (т.е. тъпанарят, който приема глупавите ти поръчки по телефона). Определено нямах кариеристични цели. Не знаех какво точно искам да правя когато израсна. Всичко, което знаех, беше: Ню Йорк е центърът на космоса. Място, което всеки като мен (въоръжен както с безгранична амбиция, така и с безграничен работохолизъм) може най-накрая да завладее.