Дъглас Кенеди - Убийствен бизнес

— Едно седем пет.

— Сега ти обиждаш моята интелигентност. Сделката е едно и осем… и като входна награда ще ви направим две цветни страници.

— Плюс уикенда във Вейл, нали?

Гепих ги.

— Само на едно и осемдесет.

— Какво са пет бона?

— Разликата между това да се звериш под колорадското слънце вместо да си седиш на дупето в красивия Уорсестър, Мас 12 12 Масачузетс — Б.пр. . Приемай или се отказвай.

— Утре ще ти се обадя.

— Няма продажба. Обади се тази вечер, търгувай тази вечер. Едно и осемдесет. Давай, давай…

— Добре, добре, добре. Вътре съм.

— Умен ход, Джак — казах аз, поемайки едра глътка мартини. И когато оставих чашата, се замислих: Прав си, тате. На мен сметките ми излизат.

О, Исусе, как обичам да продавам…

— Онзи там не е ли Ралф Лоурън? — попита Лизи.

— Добър удар — кимна Джина.

— Ами виждаш ли онези двамата в ъгъла? — обади се Йан, обърна погледите на всички ни напред и кимна към двама добре облечени мъже, които бъбреха на една предпазливо издадена маса. — По-важният, с раирания костюм — това е Грейдън Картър.

— Онзи Грейдън Картър? — уточни Лизи.

— Единствения! — отговори Йан.

— Писал ли си някога за Венити феър? — попитах аз Йан.

— Бих искал — рече той и допълни: — А типът с Грейдън е известният Дейвид Халберщам.

Джина бързо кимна, но Лизи изглеждаше озадачена.

— Кой е Дейвид Халберщам?

Тя веднага съжали за откровеността си, тъй като Йан поде с подигравателен глас.

— Лизи, ако живееш в този град, просто трябва да знаеш кой е Дейвид Халберщам.

Жена ми дръпна кичур от косата си — адско издаване (но само за мен), че се чувства притеснена.

— Чувала съм името му — промърмори тя.

— Та той е един от най-значимите журналисти през последните трийсет години — продължи да я дразни Йан. — Бивш журналист в Ню Йорк таймс, автор на Най-добрите и най-умните и на Петдесетте…

— … и фантастичен тип — допълних аз, усмихвайки се широко на Йан. — Нека да се досетя — ти си се запознал с него на събиране във вилата на Тина Браун в Хемтънс, където също така си говорил за външна политика с Джоан Дидиън…

— Всъщност — смръщи се Йан — аз говорих с Тони Робинс за политиката в Близкия изток. Той ми каза, че ви бил много близък личен приятел.

Даже и аз се разсмях.

— Как върви животът във вестника? — попита Лизи.

— Малко прилича на живот по време на Френската революция — изръмжа приглушено Йан. — Всеки ден новият редактор праща по някого на гилотината. Е, като че ли не иска моята глава. Засега.

— Това е, защото ти си една от най-големите им звезди — поясни Джина.

— Ти си предубедена, скъпа — позасмя се Йан. — Всеки, който може да свърже едно изречение на кръст и да бъбри със знаменитостите, може да води клюкарска колонка.

— Добре ли се чувстваш? — попитах аз. — Имам предвид, че тези внезапни пристъпи на скромност могат да се окажат опасни за здравето ти…

Йан вдигна поглед към небесата.

— С такива приятели…

— Както и да е, ти няма да водиш клюкарската колона още дълго — намеси се Джина. После, обръщайки се към Лизи и към мен, допълни: — Чухте ли, че предложиха на Йан един страхотен договор на хонорар?

— Колко страхотен? — попитах аз.

— Не е лош — отговори уклончиво Йан.

— Не е лош ли? — възмути се Джина. — Става дума за петдесет хиляди долара за шест портрета.

— У-ха — възкликна Лизи.

— Ти, скромно копеле — казах аз и вдигнах чашата си към Йан. — Това е невероятна новина.

— Е, все още не е Ню Йоркър — избъбри Йан.

— Всичко с времето си, скъпи — вдигна ръка Джина. — Всичко с времето си.

— Кой е първият ти обект? — попита Лизи.

— Поетът лауреат на Генералния щаб — Том Кланси.

— Много популярно момче, мистър Кланси — отбелязах аз.

— Вие, търговците, го обичате — допълни Йан с намигване.

— Да не споменаваме таблоидните журналисти — контрирах го аз с усмивка.

Джина погледна към Лизи:

— Не ти ли се струва, че ние сме излишни?

— Момчетата ще си останат момчета — сухо изрече Лизи.

— Продавачите не обичат да се състезават — отбелязах аз.

— Освен ако не ги срещнеш на тенис корта — каза Йан. — Казвам ти, Лизи, мъжът ти има убийствен инстинкт.

— Предполагам, защото съм усъвършенствал играта си на обществени кортове, а не в кънтри клуба на тате.

Незабавно съжалих за закачката. Йан се отдръпна, а Лизи ме стрелна с поглед, който казваше: Извини се бързо .

Което и направих.