Дъглас Кенеди - Убийствен бизнес

— Не бяхме точно най-щастливото семейство — призна ми тя малко след като се запознахме. — Щом чукнах седемнайсет, нямаше за какво да си мисля, освен как да се пръждосам.

Определено разбирах подобни чувства — не бях се връщал у дома откак напуснах Брунзуик през есента на осемдесет и седма. Не че вече имах дом, в който да се върна. Баща ми почина, а мама се омъжи повторно за някакъв професионален състезател по голф и се премести в Аризона.

Не бяхме точно най-щастливото семейство. Не — ние определено не бяхме. Ние бяхме хора, които изглеждаха умерено доволни и никога не признавахме никакви трудности на домашния фронт. Татко беше осъден да живее живот на военен — момче от Индианаполис, което видяло в морската пехота начин да се измъкне от сушавия Среден запад. Записал се на осемнайсет — и до смъртта си, двадесет и девет години по-късно, морската пехота била за него Големия Бял Баща , който му давал наставления и се занимавал с всичките му насъщни нужди. Бил малко палав в гимназията (както обичаше да ни казва), но морската пехота му дала дисциплина, насока и гордост . Записвайки се на осемнайсет, той бързо израснал до младши лейтенант, после прекарал четири години обучение за машинен инженер. Две години в подкрепяните от Чичо Сам учебни заведения в Сан Хосе, където се запознал с мама (тя била английски майор) — ето, както той винаги обичаше да ни казва, как морската пехота му намерила и съпруга. Оженили се една седмица след като завършили през шейсет и втора. Роб се появил следващото лято; аз съм видял бял свят през януари шейсет и пета. Детството ни беше наниз от временни жилища в различни военновъздушни бази из цялата страна: Сан Диего, Кий Уест, Пенсакола и накрая единадесет години в Брунзуик, Мейн — където баща ми беше начело на въздушните операции. Това се оказа последният му пост. Умря на втори януари осемдесет и седма. Беше само на четиридесет и седем — жертва на доживотната си привързаност към цигарите.

Точно както не мога да си представя баща си без Уинстън между зъбите, така не мога да си спомня някога родителите ми да са се карали. Нали разбирате, татко беше наистина обсебен от идеята за редовен живот . Играй играта добре и играта винаги ще се отнася добре към теб — още един от любимите му изрази, който също така обобщаваше и убедеността му, че играчът в отбор, доброто момче, винаги бива награждаван за своята вярност и служба. Но освен че беше добър офицер, той се трудеше упорито да бъде и добър баща и глава на семейството. Разбира се, щом станах тийнейджър, започнах да усещам, че има нещо гнило в брака на моите родители — че мама не е особено развълнувана от постоянното си положение на домакиня, че животът в базата я ограничава и че тя и татко вероятно са се разлюбили преди доста години. Но кодът за дълга на моя старец гласеше, че семейството трябва да бъде заедно. Гласеше също, че той никога не може да покаже предпочитание към един от синовете… макар да беше съвсем ясно, че Роб е неговото златно момче — не само защото той продължи пътя на баща ми в морската пехота след като завърши гимназия, но и защото, за разлика от мен, той сякаш не мечтаеше за свят, отдалечен от реалностите на живота в базата.

Една вечер, когато бях на шестнайсет, татко влезе в стаята ми и ме завари да чета Ескуайър в леглото.

— Ако искаш Плейбой, ще те абонирам за него — каза той. — Но Ескуайър… Исусе, че там няма нищо друго, освен гъзарски писания и гъзарски костюми.

Поради което, разбира се, аз си умирах по него. То представляваше столичния свят, към който се стремях. Виждах се как водя нюйоркски живот, ям в онези модерни ресторанти, които рекламираше Ескуайър, обличам се с онези костюми от по шестстотин долара, които украсяваха страниците му, разговарям на градския, клюкарски език, който изглежда беше втора природа на авторите му. Не защото наистина копнеех за тези неща — а защото те ми се струваха най-важните компоненти на истинския успех.

Разбира се, татко знаеше това — както знаеше, че мама ме насърчава да простра амбициите си отвъд Брунзуик и Морската пехота на САЩ.

— Разбери го от мен — каза ми тя, когато се мъчех с молбите за постъпване в колеж, — по целия широк свят има само един човек, който може да те спре да стигнеш там, където искаш да бъдеш — и това си самият ти.

И така, поставих си висока цел и подадох молба за Боудуин — елитен либерален колеж по изкуствата, разположен на миля от военновъздушната база. Израснал в Брунзуик, за мен Боудуин представляваше едно друго, отбрано царство, в което копнеех да вляза, но от което бях отхвърлен.