Дъглас Кенеди - Убийствен бизнес

Застаряващият прислужник — италиански имигрант с перманентно сълзящи очи и малка като на костенурка главичка, сгушена между раменете му — ми подаде гребен и четка. Прокарах гребена през косата си (още влажна от топящия се сняг), после се обърнах и извих глава, опитвайки се да огледам малкото петънце оредяваща коса на темето ми. Когато казвам малко, наистина имам предвид малко — плешивината не е по-голяма от десетаче. Все пак тя ми напомня, че навлизам в онова все по-бързо спускане към средната възраст. Всички ми казват, че все още приличам на двадесет и пет годишно момче — вероятно защото фигурата ми прилича на умерено здраво плашило (шест фута и два инча, сто шестдесет и шест фунта, талия тридесет и четири инча) 8 8 Т.е. — височина — приблизително 185 см.; тегло — приблизително 62 кг; обиколка на талията — приблизително 86 см. — Б.пр. . Досега не съм показвал видими белези на застаряване (освен тази микроскопична плешивина). В сравнение с почти всеки друг тип, който познавам от продажбите, аз съм ходеща реклама за здравословен начин на живот. Всеки път, когато екипът по продажбите от „Компютърен свят“ се събира на своите двегодишни конференции — или присъствам на големи компютърни изложби, организирани от групата Гец-Браун — аз съм изумен от това колко отровени и свръхнапрегнати изглеждат всички останали. Търговските пътници са очевидно с тридесет фунта наднормено тегло (от пътната диета с бърза храна… и откритието, че двойно разбърканият млечен шейк или половината дузина бири могат да им осигурят временно въглехидратно облекчение, когато не успеят да сключат сделка). Жените от „Телепродажби“ от друга страна като че ли страдат от анорексия или пък са фанатизирани и пристрастени любителки на упражненията, изхвърлящи целия си натрупан стрес и разочарования в здравния клуб, и имат бицепси, с които биха могли да засрамят и някой културист. А регионалните мениджъри по продажбите са или заклети никотинови маняци, или натрапчиви дъвкачи на моливи, или ХБН (хора без нокти).

Няма съмнение, че играта в продажбите може да нанесе противен удар върху здравето ти. Освен ако не си изработиш стратегия за справяне с тежестите й. Като да играеш тенис два пъти седмично. Да поддържаш диета с малко мазнини и малко натрий. И никога да не пиеш по време на обяда (освен, разбира се, ако съм с един от няколкото клиенти, които ще хвърлят шестцифрено число в бизнеса само ако се натряскам с тях). И научавайки как да се отърсиш от стреса — онези глупости за това как да го превърнеш в позитивна енергия, които четеш в най-различни книги за бизнес усъвършенстване… виждаш, че най-важното е да сключиш нова сделка винаги когато се чувстваш крайно неспокоен.

Всъщност в живота си аз контролирам повечето от тези крайности. С едно голямо изключение: трябва да преценя как да престана да харча крайно големи суми пари.

Прислужникът в тоалетната извади малка дървена кутия изпод мивката. Плъзна я към мен, стъпи върху нея и започна да четка раменете ми.

— Хубав костюм, сър — изгъгна той.

Определено трябва да е — приемайки, че е Черути и ми струваше 1200 долара. Ако надникнете в гардероба ми, ще допуснете, че костюмите са моята слабост. Имам близо дузина — и всичките маркови. Купувам си също и най-добрите английски обувки, както и обичайните скъпи аксесоари. Но не съм пристрастен към модата или някакъв напорист администратор, който наистина вярва, че скъпият костюм те превръща в корпоративен воин. За мен да изглеждаш изтупан, е просто съществена част от играта в продажбите. Това винаги ти дава предимство пред клиента и така винаги привличаш вниманието на типовете от висшия мениджмънт. Но нищо повече. Постоянно се срещам с типове, които се хвалят със своите премени — дърпат френските си ръкавели, за да покажат ролекса си за пет хиляди долара, или те отегчават с това, че е дошъл денят да си купят Порше 911. Аз се правя на крайно впечатлен, но тайничко си мисля: победителите не се мерят по техните часовници за пет бона. Победителите се мерят само по едно нещо: способността им да сключват сделки.

Дадох на прислужника десет кинта — щедър бакшиш, знам… но можете ли да си представите да работите в тоалетна? Винаги чувствам вина към някой доведен до такова раболепно положение. Може би защото дълбоко в душата си винаги съм се страхувал от подобно ниско положение — след като прекарах две лета в колежа, работейки в закусвалня за бързи закуски; работа, убиваща мозъка, в която прекарвах по цял ден, повтаряйки един въпрос: искате ли пържени картофки с шейка?