Дъглас Кенеди - Убийствен бизнес

— Защо се дърпа? — попитах аз.

— Не качва по-високо от сто и осемдесет…

— С това не можем да си изкараме и хляба.

— … а освен това иска и четири цвята на всички страници.

— Крадец. Трябва ли ти помощ?

— Днес бях толкова сигурен, че ще пипна копелето. А после той ми изважда тези говна с четирите цвята…

— Денис, Трябва Ли Ти Някаква Помощ В Тази Работа ?

Дълга, упорита пауза.

— Да — изрече най-накрая Денис.

— Дай ми директния му телефон — скръцнах със зъби аз. След като казах на Денис, че ще му се обадя на другия ден, веднага набрах номера на Джак Драбъл. Бедният Денис — винаги мрази да ме моли за услуга, както не може да понася и факта, че, на тридесет и две, аз съм с шест години по-млад от него… и съм му шеф. И като всеки продавач той чезне от отчаяние, когато не може да приключи сделка.

Телефонът звънна четири пъти. Не исках да говоря директно с Джак Драбъл точно в този момент — рискувах, разчитайки на факта, че той вече си е отишъл у дома. И рискувах правилно — свързах се с телефонния му секретар.

— Джак, обажда се Нед Алън от „Компютърен свят“. Не съм те виждал от събирането на Амком през октомври, но чувам страхотни неща. Слушай, за онази многостранична притурка — Грийнап компютърс те конкурират за това място… ако искаш, можеш да провериш при колегата си в Грийнап… но аз наистина, честно, искам да го дам на теб. Е, хиляда и осемстотин става — знаеш, че ти отстъпваме с трийсет хиляди от максималната си такса. Но четири цвята на всяка страница? Не става. Просто сметките не излизат. Но — и това е повече от онова, което предлагаме на момчетата от Грийнап — ще направим цветоотделката на първата и на задната страница от притурката ти. И, разбира се, ти ще вземеш мястото, което искат Грийнап. После онази малка подробност за годишното ни зимно търговско събиране. Тази година е във Вейл. От тринадесети до шестнадесети февруари. Ние плащаме, ти караш ски, идва и жена ти. Но искам отговор утре до девет сутринта. Ще се видим по пистите, Джак.

Пъхайки телефона в джоба си, аз изпитах онова наркотично бучене, което винаги ме връхлита, след като направя добър удар. Ще се видим по пистите, Джак. Структурирай всеки удар като филмов сценарий, посъветва ме веднъж Чък Зануси. Удари ги с някаква бърза експлозия, привлечи интереса им, дай им причина да се тревожат заради това накъде са тръгнали нещата, после ги закови с изненадващ край. Запомни: както писането, и това е занаят. Може би дори изкуство.

Когато стигнах до Парк авеню, снегът се стелеше тежко. Тъй като съм прекарал голяма част от детството си в Северна Нова Англия, на мен ми е приятно да се скитам през снега. Харесва ми тишината, която той налага над обичайния манхатънски рев; начинът, по който магически прогонва хората от улиците и те кара да се чувстваш самотен, сякаш бродиш през горите на Мейн.

Не ме разбирайте погрешно — не изпитвам носталгия по онези зими в Далечния изток. Не копнея за вълнени ризи, кожени ботуши и ушанка от еленова кожа. Откак станах на шестнайсет, можех да си мисля само за пътя с посока Юг, надалеч от Мейн. Минаха още шест години, преди най-накрая да успея да тръгна по този път. Това беше преди повече от десетилетие — и нито веднъж, след заминаването не съм почувствал желание да се върна и да се подчиня на Повика на Дивото . Сега аз съм градско момче — и след десет години в Ню Йорк все още се чувствам запленен от маниакалния му ритъм — от неговата сила, от неговата арогантност, от атмосферата на надменно безразличие. И прекосявайки Парк авеню, аз заставам насред едно от неговите малки островчета в уличното движение, вперил поглед на юг към този епически каньон от административни сгради — коледното сборище в Хелсмли, предлагащо тиха благословия на всички онези, които се състезават на тази детска площадка на амбицията. Това е любимата ми гледка в Ню Йорк, изгледът към парка. Защото тя подчертава факта: аз най-накрая съм там, където искам да бъда.

Продължих на запад по Петдесет и пета, после се шмугнах в преддверието на хотел „Сейнт Риджис“ и се насочих към фоайето, покрито с плюш. В съблекалнята подадох палтото си и продължих към мъжката тоалетна, където възрастен прислужник с отпуснати рамене се обърна към мивката, докато аз си източвах мехура. След като си измих ръцете, той церемониално ми подаде кърпа. Между две мивки имаше табла с одеколони и парфюми. Напръсках се с малко Армани. Веднъж четох някъде, че този одеколон излъчва аура на изтънчена сила. Знам, знам — това е доста мазна търговска миризма. Но подобна миризма издига продукта. Особено ако се стремиш към възвисения връх на пазара от млади администратори — с други думи, към типове като мен.