Дъглас Кенеди - Убийствен бизнес

Погледнах я изумен.

— Откъде, по дяволите, знаеш всичко това?

— Имам си източници.

— Сигурно си имаш някоя подводница и в чикагския офис, нали?

Друг поглед към онези електрическо розови нокти.

— Може би — измънка тя.

— Тогава какво ще кажеш да им звъннеш и да разбереш защо Чък Зануси днес е бил извикан там на съвещание.

Сега беше ред на Деби да се шокира.

— Изпратили са го в Чикаго?

— Да.

— Но аз мислех, че ще лети направо тук от Сиатъл…

— И аз така си мислех. Но той ми звънна от самолета на средата на пътя между О’Хеър 7 7 О’Хеър — американско летище — Б.пр. и Ла Гуардия, каза ми, че са го помолили следобед да бъде в чикагския офис. Не каза защо. Не каза и кой му се е обадил за съвещанието — но можеш да се обзаложиш, че е била някоя важна клечка от Гец-Браун или Йокимура.

— Мистър Зануси не каза ли нещо за това какво ще става на съвещанието?

— Само че било интересно.

— Mierda.

Деби също разбираше, че в корпоративния живот интересно беше дума, натоварена с много значения дума, която не предвещаваше нищо добро за бъдещето. Тя отново вдигна слушалката и нервно набра десетцифрен номер.

— Може ли да говоря с Мария Сзабо, моля — каза тя, след като й отговориха. Докато чакаше връзка, Деби дъвчеше телефонния кабел. — Мария… Деби от Ню Йорк. Как си? Да, да, да… бизнес както обикновено. Но слушай, днес виждала ли си из вашия офис нашия издател, мистър Зануси? Там ли беше?… Кой друг беше там?… Не ме будалкаш, нали? Всичките? Мамка му… Казваш ми, че става нещо… но никой не е изпуснал нищо, а? Нито даже секретарката му? Добре, добре. Но виж какво, ако чуеш нещо друго, веднага ми се обади. И аз ще направя същото, ако чуя някакви новини тук. Разбра ли? Благодаря, скъпа…

Тя остави слушалката и ме погледна тревожно.

— Беше приятелката ми Мария — от „Телепродажби“ в Чикаго. Мистър Зануси пристигнал в офиса днес по обяд и направо отишъл на съвещание с мистър Херцберг, мистър Гец, мистър Ватанабе…

— Исусе! — възкликнах аз. — Исусе Христе… — Моа Херцберг беше главен изпълнителен директор. Боб Гец беше шеф на борда на директорите. А Хидео Ватанабе беше главен самурай в нашата родителска компания Йокимура. Не можеше и да се молиш за по-страхотна сбирка от корпоративни тузари.

— Приятелката ти Мария спомена ли и за някой друг?

— Да. Някакъв европейски тип с двама лакеи.

— Какво имаше предвид с това европейски тип?

— Не знам. Каза, че приличал, е, ами, на европеец.

— Имаш предвид не американец!

— Предполагам.

— Мария каза ли дали той говори английски?

— Да… но с онзи акцент?

— С европейски акцент?

— Така мисля.

— Ами лакеите с него? Бодигардове ли са били?

— Каза, че носели куфарчета.

— Адвокати — досетих се аз.

— Какво става, мистър Алън?

Имах много добра представа, но знаех, че ако й кажа, тя няма да спи нощес. Така че вместо това й пуснах най-добрата си търговска усмивка — онази усмивка не се тревожи, с мен си в безопасност , която поражда надежда и доверие… която маскира факта, че (както при всички, покрай които минаваш по улицата в тези дни) наистина не знаеш дали земята под краката ти все още е твърда.

— Приеми го така, Деби — казах аз. — Ще бъде интересно.

Докато изляза от офиса, стана седем и половина — един час в Ню Йорк, когато да съзреш свободно такси е почти толкова обичайно, колкото да видиш блуждаещ лос по Трето авеню; когато отчаяно закъснели за театър и изтощени служители се хвърлят на пътя на всяка минаваща жълта кола, молейки всички тези свободни от смяна шофьори да направят един последен курс заради тях.

Падаше лек снежец — което означаваше, че перспективата да намериш такси бе смалена от никаква до по-малко от никаква. И така, вдигнал яката на палтото си, аз се насочих на север по Трето в продължение на девет преки, после свих на запад по Петдесет и шеста улица. На път успях да догоня Денис Мадуро (пътуващ търговец от Масачузетс) някъде на I-290 на юг от Уорсестър.

— Шефът ме вика — информира Мадуро, когато чу гласа ми.

— Само защото ти не ми се обади, Денис — отговорих спокойно.

— Знаеше, че през целия следобед бях в офиса с Джак Драбъл от „Инфоком“.

— Е, и?

Продължителна въздишка.

— Вече не сме там.

— Проблемът?

— Той все още не иска да се обвърже с онова многостранично приложение за юни.

Моментално разбрах защо гласът на Денис, звучи толкова обидено. Многостраничното приложение е специална шестстранична рекламна секция, на която се опитваме да наблягаме във всеки брой. И тя струва (при най-високия удар) двеста и десет хиляди от рекламни постъпления. Това се приемаше за най-висок успех на нашия търговски екип… а Денис дебнеше „Инфоком“ от месеци, надявайки се да ги пипне.