Дъглас Кенеди - Убийствен бизнес

— Няма нищо лошо, че си хванала Дастскрийн — отбелязах аз. — Те са в бизнеса от десет-двайсет години. Добър продукт, добра разпространителска мрежа, малко по-напред от конкуренцията. За теб те трябва да са един добър, сигурен клиент. Давай, Деби…

Тя грейна.

— Благодаря, мистър Алън.

— Никога ли няма да започнеш да ме наричаш Нед?

— Когато вече не сте ми шеф.

— Имаш предвид когато ти завъртиш шоуто тук?

— Няма да е в този живот.

— Правило номер едно в продажбите, Деби: Не се подценявай. Как е майка ти?

— Горе-долу. Миналата седмица ангината й беше наистина лоша. Все пак ако се задържи така до 5 януари, ще трябва да я пратя в болница…

Пети януари беше първата годишнина на Деби в „Компютърен свят“ — също така и денят, който, според правилата в застрахователната политика на компанията, тя можеше (освен децата и съпруга) да прибави един близък член на семейството си към своя здравен план. Знаех, че тя отброява дните, докато нейната незастрахована майка (която през последната година боледуваше много често) най-накрая ще бъде защитена от осигурителната мрежа на компанията.

— Тя още ли гледа Раул след училище?

— Нямаме избор — сви рамене Деби. — С моята заплата няма да взема да плащам на гледачка… а на шест той е твърде голям за дневен център. Знаете ли, че за първи клас го приеха във Фейбър? — каза тя, споменавайки академията Фейбър, едно от най-добрите частни училища в града (и само на три преки от апартамента й в Стювесант таун).

— Да, чух. Това е фантастична новина. Трябва да е надарено хлапе.

— Той е най-добрият. Даже ще му позволят да започне от януари, вместо да го карат да чака до септември. Което е добре за мен — щото сега това PS40 е guana . Разбира се, първи клас във Фейбър струва девет хиляди долара годишно — и те няма да могат да му дадат стипендия. Така че тази премия наистина ми е необходима.

— Трябва да си изкарала повече от девет бона, нали?

— Тринадесет хиляди и четиристотин долара — уточни тя; — Онзи ден ги пресметнах.

— Без майтап? — казах аз и двамата се разсмяхме.

— Наистина ли ще ни платят премията другия петък? — попита тя.

— Деби, питаш ме вече за трети път.

— Извинявайте.

— Няма нужда да се извиняваш. Просто престани да се тревожиш за това. Както ти казах и преди, това е проста операция… а Йокимура наистина уважават ангажиментите си. Особено към служителите си. Те са японци, за бога! По-скоро биха си направили харакири, отколкото да не ти платят премията. Довери ми се.

— Доверявам ви се, мистър Алън. Това ми е първата година тук и тази премия, това наистина е от значение…

— Виж какво. Когато утре се видя на закуска с Чък Зануси, ще го помоля да потвърди това… каква цифра спомена ти…?

— Тринайсет и четиристотин.

— … добре, тринайсет и четиристотин е точната сума, която ще получиш на дванадесети. Той обикновено носи със себе си списъци с всички суми в отдел Продажби .

— Ще закусвате с мистър Зануси? Мислех, че той още е в Сиатъл, че оправя онзи проблем с мистър Роланд.

Тя наистина заслужаваше да работи в ЦРУ. До ушите на Чък беше стигнало, че Бил Роланд — териториален директор по продажбите за Северозападния Пасифик — станал много близък с някой си мистър Джак Даниълс 6 6 Джак Даниълс — известна марка уиски — Б.пр. . Носеше се и непотвърден слух, че, след като най-накрая си уредил делови обяд с директора по маркетинг на Майкроком, той се напил до безсъзнание още преди десерта. Лоша търговска стратегия — особено във важен пазар като Сиатъл. Ето защо Чък полетя натам — макар че, естествено, Чък каза на всички в службата, че просто прави обичайната си четиримесечна визита в Сиатъл. Това бе типичната стратегия на Чък — да се държи така, сякаш нищо не се е случило, после да се справи с проблема, преди някой да разбере, че това е било истински проблем.

— Чуваш ли как вървят нещата в Сиатъл? — попитах аз.

Деби започна да оглежда ноктите си — наскоро лакирани в тон, който вероятно можеше да се нарече електрическо розово.

— Бил Роланд е история — каза тя.

Аз подсвирнах тихичко.

— Кога е станало това?

— Вчера сутринта.

— Спокойно ли го е приел?

— Мисля, че всъщност наистина го е приел с облекчение. Особено след като мистър Зануси му предложил шест месечни основни заплати и настаняване в някоя клиника за осем седмици, ако напусне на часа. Той точно това и направил. Наистина много свястно от страна на мистър Зануси, не мислите ли? Имам Предвид, това пиене… то изглежда е продължавало от месеци. Като че ли бракът на мистър Роланд тръгнал наистина на зле, дъщеря му — мисля, че е на около шестнайсет — избягала с някакъв рокер, пък и, нали знаете, в офиса в Сиатъл винаги има голямо напрежение… така че мистър Роланд започнал да удря по едно уиски още сутринта, сипвал си го в кафето…