Клайв Къслър - Състезанието

— Няма да използваме името на съпруга й — отвърна рязко Уайтуей. — Причината ще ви шокира до дъното на душите.

— Джозефина Джоузеф Фрост ли? — включи се Ван Дорн. — Момичето, по чийто самолет съпругът й стреля миналата есен?

— Откъде сте разбрали? — наежи се Уайтуей. — Не сме писали за него.

— В нашия бранш — отвърна спокойно Ван Дорн — научаваме тези неща преди вас.

— Защо не писахте за него? — попита Бел.

— Защото публицистите ми рекламират Джозефина, за да вдигнат интереса към състезанието. Поръчах им песен „Ела, Джозефина, в моята летяща машина“. Ще залепят снимката й на листовете с музиката от песента, на едисонови цилиндри 3 3 Едисонови цилиндри — най-ранната форма на магнетофон. — Б.пр. , на ролки за пиано 4 4 Ролки за пиана — ролки със заложена в тях музика, с които пианата са свирили сами. — Б.пр. , списания и плакати, за да се вълнуват хората от резултата.

— Мисля си, че така и така ще се вълнуват.

— Ако не водиш масата за ръка, тя се отегчава бързо — отвърна подигравателно Уайтуей. — Това, което най-сигурно би грабнало вниманието на тълпата, е половината мъже в надпреварата да се разбият, преди да стигнат Чикаго.

Бел и Ван Дорн се спогледаха и Ван Дорн неодобрително рече:

— Да смятаме ли, че казвате това поверително?

— Подобно естествено отсяване ще остави само най-добрите авиатори срещу смелата мъжкарана Джозефина — обясни Уайтуей без грам свян. — Читателите винаги подкрепят участника с малки шансове. Елате! Ще ви покажа за какво говоря.

Следван от все по-многоброен антураж редактори, писачи, адвокати и мениджъри, Престън Уайтуей поведе детективите два етажа по-долу, към художествения отдел — високо помещение, осветено от прозорци със северно изложение и натъпкано с художници, надвесени над скицници, в които рисуваха събитията от деня.

Бел преброи двадесет души по петите на издателя, някои с моливи или химикалки, всички — с паника в погледа. Художниците приведоха глави и заработиха по-бързо. Уайтуей щракна с пръсти. Двама от тях изтичаха до него, понесли макети на обложките за партитурите с „Ела, Джозефина, в моята летяща машина“.

— Какво имате? — попита шефът им.

Показаха скица на момиче в самолет, летящ над поле с крави и единият тихо смотолеви:

— Летящото фермерско момиче.

— Не!

Смутени, художниците вдигнаха втората рисунка.

На нея имаше момиче в работен комбинезон, с коса, натъпкана в нещо подобно на каскет на таксиметров шофьор.

— Мъжкараната във въздуха.

— Не! За бога, не! Как си изкарвате заплатите тук?

— Но, господин Уайтуей, казахте, че читателите харесват фермерски момичета и мъжкарани.

— Казах, че е момиче! Читателите харесват момичета. Нарисувайте я по-хубава! Джозефина е прекрасна!

На Айзък Бел му дожаля за художниците, които изглеждаха готови да се хвърлят през прозореца, и се намеси:

— Защо не я накарате да изглежда като нечия любима?

— Сетих се! — провикна се Уайтуей. Разпери ръце и впери изцъклени очи в тавана, сякаш виждаше през него, чак до слънцето. — „Летящата любима на Америка.“

Художниците се опулиха. Внимателно погледнаха писачите, редакторите и мениджърите, а те на свой ред погледнаха Уайтуей.

— Какво мислите за това, а? — попита предизвикателно Уайтуей.

Бел тихо се обърна към Ван Дорн с думите:

— Виждал съм по-спокойни хора насред престрелки.

Ван Дорн отвърна:

— Не се тревожи, ще пишем идеята ти на сметката му.

Един дързък възрастен редактор, почти пенсионер, най-сетне се обади:

— Много добре, сър. Много, много добре!

Уайтуей засия.

— „Летящата любима на Америка“! — извика отговорният редактор и останалите подеха възгласа.

— Нарисувайте го! Сложете я на самолет. Направете я хубава — не, прекрасна!

Детективите се усмихнаха скрито. На Айзък Бел и Джоузеф ван Дорн им се струваше, че Уайтуей изпитва нещо повече от гордост към своята участничка.

Щом се върнаха в кабинета лицето на издателя доби угрижен вид.

— Предполагам, че може да отгатнете какво искам от вас.

— Можем — отговори Ван Дорн. — Но ще е по-добре да го чуем от вас.

— Преди това — прекъсна ги Бел, обръщайки се към единствения член на групичката патета, следващи Уайтуей, останал в кабинета и седнал на един стол в далечния ъгъл, — може ли да попитам кой сте вие, господине?

Мъжът бе облечен с кафяв костюм и жилетка, под която се подаваше твърда, висока яка и папийонка. Косата му бе зализана като лъскав шлем. Когато Бел му зададе въпроса, мъжът замига. Уайтуей отговори вместо него.