Клайв Къслър - Състезанието

На шест километра надолу по течението, в основата на Статуята на свободата, Джозефина се опитваше да поправи самолета си. Ослепена от прожекторите по параходната яхта на Уайтуей, тя се давеше от въглищен дим и понасяше слабоумните въпроси на репортери, докато с детективите механици от „Ван Дорн“ се мъчеха да оправят осакатеното крило на машината. Щетите обаче бяха отвъд уменията им и скромния набор инструменти, с който разполагаха. Младата жена вече губеше надежда, когато получи помощ от последния човек, от когото бе очаквала.

Димитри Платов скочи от катера на Пристанищния патрул, ръкува се с полицаите, позволили му да се вози с тях, и махна на Джозефина с дърводелския си метър. Всички твърдяха, че хубавият руснак е най-добрият механик в състезанието, а никога не се бе доближавал до машината й, нито пък й бе предлагал услугите си. Бе почти сигурна каква е причината.

— Какво правите тук? — попита тя.

Той наклони сламената си шапка.

— Платов е на помощ.

— Стив Стивънс не се ли страхува, че ще го победя, ако ми помогнете?

— Стив Стивънс яде победителско ядене в Йонкърс — отвърна Платов и под мустака му блеснаха бели зъби. — Платов сам шеф.

— Не ми трябва помощ, а спасение, господин Платов. Щетите са много по-тежки, отколкото си мислех.

— Поправяме ги, не се бой — рече Платов.

— Не знам. Ето, тази втулка… хей, бихте ли светнали с онези фенери?

Вандорнците веднага се подчиниха и преместиха електрическите фенери, които бяха включили към динамото на Статуята.

— Виждате ли? Втулката, която крепи щифта за алетона, не е достатъчно силна. Нито пък е добре закрепена за рамката. На другото крило изглежда още по-зле. Чист късмет е, че и то не се счупи.

Платов опипа с пръсти втулката, като ветеринар теле и се обърна към най-близкия механик.

— Моля, вие донесе втората торба инструменти от лодката?

Вандорнецът забърза към дока.

Платов се обърна към другия детектив.

— Моля, вие донесе още фенери.

Джозефина каза:

— Не мога да повярвам на очите си. Що за аматьорски замисъл. Мъжът, построил машината, явно не е разбирал какви натоварвания ще понесе тази част.

Димитри Платов погледна Джозефина от упор и пристъпи току до нея.

Тя се стресна. До този момент, не се бе приближавала до него на повече от двадесет метра и никога не бе забелязвала колко е къдрава косата му, как бакенбардите покриват бузите, брадичката и устните му, и колко ярко искряха очите му. Почувства се привлечена от този поглед. Имаше нещо странно познато у него.

— Лош замисъл? — попита той с английски без никакъв акцент. — Ще го приема за лична обида.

Джозефина зяпна удивена. Покри уста с мазната си ръкавица и остави петно по бузата си. Гласът на Марко Челере — този, който бе използвал, само докато са сами — съвсем слаб италиански акцент, докато изговаряше британските фрази, научени, докато е бил помощник на бирмингамски шлосер.

— Марко! — прошепна тя. — О, моя Марко, ти си жив!

Той й смигна едва доловимо.

— Да разпръсна ли зрителите? — промълви той.

Тя кимна, още скрила уста с ръкавицата си.

Марко повиши тон, обръщайки се към хората от „Ван Дорн“ с познатия си руски акцент.

— Господинчовци, идеята е, че много готвач прави супата лоша. Нека Платов сам е гений, който поправя машината на Джозефина Летящата.

Детективите се спогледаха.

— Джозефина ще ми е помощничка — добави Платов.

Детективите изглеждаха смутени. Подозираха ли нещо, запита се Джозефина. Слава богу, че Айзък не е тук. Веднага щеше да забележи шока по лицето й.

Тези по-млади и неопитни момчета все пак виждаха, че нещо не е съвсем наред, но дали бяха достатъчно наблюдателни, за да поставят под въпрос механика майстор, познат на всички като „лудия руснак“ Платов?

— Няма проблем — каза Джозефина. — Ще му помагам.

Ръководителят на вандорнците кимна в съгласие. В края на краищата, тя беше по-добър механик от всички тях. Те се върнаха обратно при въжетата, които използваха за заграждения срещу прииждащите журналисти.

— Ще сме тук, ако ти трябваме, Джозефина.

Марко каза:

— Подавай на Платов френски ключ, Джозефина.

Тя затършува за инструмента. Не можеше да повярва на очите си. Ала се чувстваше, сякаш се будеше от кошмара, започнал няколко дни след сватбата й, когато стана свидетел на това как Хари Фрост пребива човек с юмруци и ритници почти до смърт, задето й се бил усмихнал. Съпругът й не я бе наранявал, но още тогава разбра, че някой ден ще го стори — внезапно и без предупреждение. Плащаше страховита цена за самолетите си. Беше постоянно на нокти, дори когато Хари хвалеше страстта й към летенето и й купуваше машини. Но това беше до миналата есен, когато започна да подозира Марко.