Клайв Къслър - Състезанието

— Къде е Джозефина? — извика Бел в телефона, който откри в административната сграда до огражденията за животни.

— Добре ли си, Айзък? — попита Джоузеф Ван Дорн.

— Къде е Джозефина?

— На Бедлоус Айлънд, поправя си самолета. А ти къде си?

— Кой я наблюдава?

— Шестима от най-добрите ми детективи и двайсет и седем журналисти. Да не говорим за господин Престън Уайтуей, който кръжи на яхтата си и свети с прожектори, за да може годеницата ти да снима филм. Добре ли си?

— Идеално, стига да си взема ново витло, нови укрепващи жици за крилото и една „Ремингтън“ с автоматично презареждане.

— Изпратих съобщение на Мариан, че си добре. Къде си, Айзък?

— При кошарите за животни в Уийхоукън. Фрост се измъкна.

— Става му навик — хладно отбеляза шефът му. — Поожули ли го поне?

— Отнесох му едното ухо.

— Добро начало.

— Но това не го спря.

— Накъде се е запътил?

— Не знам — призна Бел. Главата го болеше и усещаше челюстта си, сякаш бе дъвкал трънлив плет.

— Дали ще опита отново?

— Увери ме, че няма да се спре, докато не я убие.

— Говорили сте? — Тонът на Ван Дорн подсказваше на Айзък, че ако може да види шефа си през телефона, нямаше да пропусне вдигнатите му вежди.

— За кратко.

— Как е с главата?

Айзък Бел не спираше да мисли по този въпрос, откакто се бе добрал до брега.

— Хари Фрост не е луд — каза той. — По някакъв странен начин дори се наслаждава на това, което прави. Както предупредих и Уайтуей в Сан Франциско, Фрост знае, че не му остават повече карти. Няма да се спре, докато не подпали казиното.

Джоузеф Ван Дорн рече:

— И все пак, нещата, на които е готов, за да отмъсти за мнимата изневяра на жена си, влизат в определението „луд“ за повечето хора.

— Нека те питам нещо, Джо. Защо според теб Фрост не е убил Джозефина, докато са били още заедно?

— Какво искаш да кажеш?

— Защо Фрост е застрелял Марко?

— За да сложи край на аферата, надявайки се, че тя ще се върне при него?

— Да. С изключение на едно. След като е убил Марко… ако го е убил…

— Убил го е! — прекъсна го Ван Дорн. — Говорихме за това.

— След като е убил, или се е опитал да убие Марко — повтори Бел с равен тон, — защо сега Фрост се опитва да убие Джозефина?

— Или е луд, или просто е полудял от ревност. На всички е известен с нрава си.

— А защо първо не е убил Джозефина?

— Искаш от мен да ти дам смислени причини защо един луд убива в реда, в който е избрал да убива?

— Знаеш ли какво ми каза?

— Не съм бил там, когато ти е избягал, Айзък — рече саркастично Ван Дорн.

Бел твърде много се беше вглъбил в размишленията си, за да обърне внимание на подкачането.

— Хари Фрост ми каза „Нямаш представа какви ги вършеха.“

— Какви са ги вършели? Марко и Джозефина са щели да избягат заедно, това са вършели — или поне това си е мислел Фрост.

— Не, не звучеше, сякаш има предвид само това. Подсказваше, че двамата са правили нещо друго срещу него. Сякаш бе открил някакво предателство, по-лошо от изневяра.

— Какво?

— Не знам. Но започвам да си мисля, че се борим с нещо, по-сложно от това, с което първоначално се заехме.

— Заехме се да пазим Джозефина — отвърна твърдо Ван Дорн. — Засега тази задача е достатъчно сложна не за една, ами за две детективски агенции.

Ако в теорията ти има нещо вярно, ще трябва да повикаме трета.

— Изпрати ми един „Ремингтън“ с автоматично презареждане.

Ван Дорн изпрати помощник-детектив с ферибота за Уийхоукън. Момчето бе натоварено с пушка и сухи дрехи за Бел. Час по-късно пристигна Анди Моузър с инструменти, укрепващи жици и лъскаво ново витло, завързано за решетката на колата.

— Добре, че сте богат, господин Бел. Това струваше сто кинта.

— Да се хващаме на работа. Искам до утре машината отново да може да лети. Вече махнах скъсаните жици.

Анди Моузър подсвирна.

— Еха! Никога не съм виждал скъсана рьоблингова жица.

— Хари Фрост й помогна.

— Изумително е, че крилото не е паднало.

Бел каза:

— Машината се оказа издръжлива. Тези жици, ето тук, и онези там поеха товара на скъсаните.

— Винаги съм казвал, че господин Ди Векио ги правеше така, че да летят дълго време.

Замениха витлото и скъсаните жици и закърпиха дупките от куршумите на Фрост по плата на крилото. След това Бел отряза тридесетина сантиметра от приклада на пушката, а Анди импровизира въртящо се гнездо за стрелба, като обеща, когато се върне в работилницата си в хангарния вагон, да монтира нещо за постоянно, „с лимит на въртенето, за да не си простреляш собствените перки, без да искаш“. Когато Хари Фрост посмееше да стреля отново по самолета, щеше да разбере, че на „Орела“ са му пораснали нокти.