Клайв Къслър - Арктическо течение

Не можеше да обвинява преките си началници, тъй като те просто изпълняваха указанията на канадския министър-председател, следващ политиката си на сплашване. Когато замръзналите открай време части на Северозападния проход започнаха да се топят, министър-председателят побърза да обяви Прохода за вътрешно канадско пространство й осигури средства за изграждане на голямо арктическо пристанище в Нанисивик. Скоро последваха и обещания да се създаде флот от военни ледоразбивачи и да се изградят нови арктически военни бази. Лобистките интереси на някои заинтересувани фирми накараха парламента да подкрепи министър-председателя и в налагането на строги ограничения към международните съдове, ползващи Прохода.

По закон всички кораби, плаващи под неканадски флаг, които искат да минат транзит през Прохода, бяха длъжни да съобщят маршрута си на бреговата охрана и да платят такса, подобна на таксата за Панамския канал, а при пресичането на участъци с ограничен достъп да бъдат придружени от канадски граждански ледоразбивач. Няколко държави, сред които Русия, Дания и САЩ, не одобряваха претенциите на Канада и избягваха да пътуват в тия води. Но останалите развити страни охотно сътрудничеха в името на икономическия прогрес. Транспортните кораби, свързващи Европа и Източна Азия, спестяваха хиляди мили от обичайните си маршрути, като избягваха Панамския канал. Икономиите нарастваха още повече, когато корабите — прекалено големи, за да минат през Панамския канал — избягваха и алтернативния път около нос Хорн. С потенциала си да снижи цената дори за един товарен кораб с хиляди долари прекият арктически път бързо привлече вниманието на големи и малки търговски превозвачи.

И понеже топенето на ледовете бе по-бързо, отколкото предвиждаха учените, вече няколко транспортни компании бяха започнали да използват полярните води. През по-голямата част от годината много участъци от маршрута бяха задръстени от дебели ледени късове, но през лятото в Прохода нямаше лед. Мощните ледоразбивачи винаги бяха на разположение на по-амбициозните превозвачи, които искаха да използват Северозападния проход между април и септември. Ставаше все по-очевидно, че до едно-две десетилетия той ще стане използваем целогодишно воден път.

Уебър гледаше приближаващия се черен търговски кораб и си мислеше колко би се радвал, ако проходът вземе, та замръзне. От друга страна, този кораб поне разсейваше монотонността от взирането в айсбергите.

— Разстоянието помежду ни е четири километра и намалява — доложи кормчията.

Уебър се обърна към дългурестия радист, който се бе подпрял в ъгъла на мостика.

— Хопкинс, поискай да се идентифицира и да съобщи какъв товар превозва.

Радистът продължи опитите си да се свърже с кораба, но в отговор получаваше единствено мълчание. Провери радиото, после отправи въпроса си още няколко пъти.

— Не отговаря, сър — заключи накрая озадачено. Опитът му с разминаващите се кораби в Арктика говореше, че изолираните им екипажи всъщност са по-склонни да бърборят ненужно.

— Продължавай да се опитваш — нареди Уебър. — А вече сме и достатъчно близо за визуален контакт.

— Само два километра — потвърди кормчията.

Уебър отново вдигна бинокъла и огледа кораба.

Беше сравнително малък контейнеровоз с дължина не повече от 120 метра. На вид изглеждаше скоро произведен, но — странно — на горната му палуба се виждаха само няколко контейнера. Уебър знаеше от опит, че подобни кораби обикновено товарят контейнерите на шест-седем реда. Освен това, като погледна знаците за дълбочината на потапяне, видя, че знакът за нормално газене е на около метър над водата. Като продължи във вертикална посока нагоре и подмина затъмнения мостик, погледът му се спря на мачтата зад надстройката. С учудване забеляза, че там се вее флагът на Съединените щати.

— Американското знаме — измърмори той. Националността го учуди, тъй като — по настояване на правителството си — американските кораби неофициално бойкотираха Прохода. Уебър фокусира бинокъла върху носа и разчете името „Атланта“ — едва-едва, защото вечерната светлина бе започнала да помръква.

— Името на кораба е „Атланта“ — каза на Хопкинс. Радистът кимна и се опита да се свърже със съда по име, но отговор отново нямаше.

Уебър закачи бинокъла на една метална кука, измъкна голяма папка, отвори я и започна да търси „Атланта“ в компютърните разпечатки. Всички неканадски съдове бяха длъжни да уведомят бреговата служба деветдесет и шест часа преди преминаването си. Уебър провери дали файлът не е осъвременяван по сателитния канал, но името „Атланта“ отново го нямаше.