Клайв Къслър - Изгубената империя

— Сега бавно напред — извика той. — Полека.

— Нямаш проблеми.

Реми започна съвсем леко да подава мощност, сантиметър по сантиметър. Сам се беше навел през кърмата, потопил маска във водата, и наблюдаваше камбаната, която риеше като булдозер в пясъка. Когато стигна на шест метра от пропастта, той извика:

— Стоп!

Реми спря.

Сам намести маската на лицето си и се гмурна, за да разгледа плячката. След минута излезе на повърхността.

— Изглежда добре. Не е много обрасла, което значи, че вероятно доста е постояла в този нанос.

Реми протегна ръка и му помогна да се качи.

— Някакви повреди?

— Не забелязах. Доста е дебела, Реми — сигурно е над трийсет и пет килограма.

Тя тихичко подсвирна.

— Голямо момиче. Добре, според стандартите, това означава кораб с водоизместимост… колко, хиляда тона?

— Между хиляда и хиляда и двеста.

Много по-голям от „Спийкър“. Чисто съвпадение е, че на същото място намерихме и монетата на Аделиз.

Сега, когато нямаше опасност камбаната да падне в канала, те я отвързаха и насочиха корабчето на стотина метра на север. Влязоха в провлака в „глезена“ на острова и се озоваха в лагуната на „тока“.

Не повече от седемстотин метра широка и още толкова дълга, лагуната на практика представляваше мангрово тресавище. От водата стърчаха няколко десетки „плаващи островчета“: гъбени шапки от пръст, кацнали на върха на оголени, разкривени мангрови корени. Различни по размер — от такива, под които можеше да стои само един човек изправен, до други с големината на двоен гараж, всички те бяха покрити с гъсти водорасли и малки горички от храсталаци. В южния край на блатото имаше тясна плажна ивица, а зад нея растяха кокосови палми.

Мястото беше зловещо тихо и мъртвешки застинало.

— Е, човек не вижда такива неща всеки ден — промърмори Реми.

— Да мяркаш някъде Лудия шапкар или Алиса?

— Не, да чукам на дърво.

— Да се размърдаме, че слънцето скоро ще залезе.

Заобикаляйки мангровите островчета, стигнаха до плажа, пуснаха котва и слязоха на брега.

— Колко ще ни трябват? — попита Реми. С една ръка сръчно събра косата си на шията и я върза с ластик на спретнат кок.

Сам се усмихна:

— Всеки път като те видя да го правиш, все едно е магия.

— Ние сме вълшебен вид — съгласи се тя и отърси водата от дългата си риза. — Та колко, казваш?

— Шест. Не, пет.

— Сигурен ли си, че не можехме да намерим, каквото ни трябва, в Стоун Таун и после да се промъкнем пак тук?

— На теб рискува ли ти се? Нещо ми подсказва, че капитанът на военния катер с удоволствие би ни арестувал. Ако реши, че го лъжем…

— Прав си. Добре, Гилиган, да направим тоя сал.

Потънали дървета имаше много. По-трудното беше да открият такива с подходящия размер. Сам набеляза пет кандидата, по около метър и половина дълги и дебели колкото телефонен стълб. Двамата с Реми ги извлачиха на брега и ги подредиха един до друг.

Сам се залови за работа. Конструкцията беше съвсем проста, както обясни той. Взе една клечка и я нарисува в пясъка.

— Не прилича на „Куин Мери“ — отбеляза Реми с усмивка.

— За нея ще ми трябват повече трупи.

— Защо стърчат краищата?

— По две причини: стабилност и лост.

— Не разбрах.

— Ще видиш. Сега ми трябва въже — няколко парчета по два метра.

— На вашите заповеди, сър — изкозирува Реми.

След около час работа Сам беше готов и огледа произведението си. Присвитите му очи говореха на Реми, че съпругът й смята уравнения наум. След минута Сам кимна.

— Добре. Трябва да има достатъчна плаваемост — обяви той. — С двайсетина процента резерва.

Влачейки сала след себе си, те отново насочиха корабчето през провлака и на юг по брега, докато стигнаха до мястото на камбаната. С помощта на рибарската кука Сам завъртя сала между андреяла и брега и го върза за кнехтовете.

— Инстинктът ми подсказва, че ни очаква второ посещение — рече Сам, изтегнат в шезлонга на задната палуба.

Реми се присъедини към него. Пиеха вода и гледаха водата. След трийсетина минути юлинът действително се появи на половин миля на север.

— Бива си те — рече Реми.

Катерът намали ход. Сам и Реми видяха фигурата в бяла униформа, също на задната палуба. Слънчевите лъчи се отразяваха от лещите на бинокъла.

— Усмихвай се и махай — рече Сам.

Двамата се усмихваха и махаха, докато капитанът не свали бинокъла и не се скри в кабината. Двигателят на катера заръмжа и той се насочи на север. Сам и Реми изчакаха да изчезна зад извивките на острова, после се захванаха за работа.