Клайв Къслър - Изгубената империя

Не бе нужно богато въображение да се досетят какво се е случило: през нощта вълните са подкопали пясъка, а камбаната се е изтърколила. После течението я е подхванало. Физиката, дълбаещите вълни и времето са си вършили работата, докато бурята най-сетне е отминала.

Сам и Реми се спогледаха и развълнувано си кимнаха.

Танзанийският закон им забраняваше „специални методи на изравяне“, но Майката Природа им беше помогнала.

Заплуваха към камбаната, но на средата на пътя Сам се протегна и улови Реми за ръката. Тя вече беше спряла и гледаше втренчено, видяла същото.

Камбаната се крепеше на ръба на пропастта. Тясната й част и короната бяха заровени в пясъка, но отворът се подаваше над бездната.

Излязоха на повърхността и си поеха дъх.

— Прекалено е голяма.

— За какво? За да падне?

— Не, за да е от „Спийкър“.

— За това си права. Не се бях замислил.

Водоизместимостта на „Спийкър“ беше четиристотин и петдесет тона. Според стандартите за онези времена камбаната му надали би тежала повече от двайсет и пет — трийсет килограма. Тази обаче беше по-голяма.

— Стъранно, колоко стъранно 2 2 Цитат от „Алиса в страната на чудесата“. Превод от английски: Лазар Голдман. — Бел.ред. — рече Сам. — Хайде обратно на лодката. Трябва ни план.

На няколко метра от корабчето зад гърбовете им изръмжаха приближаващи дизелови мотори. Двамата стигнаха до стълбичката и се обърнаха. Беше военен катер на танзанийската брегова охрана, на стотина метра от тях. Качиха се на палубата и свалиха екипировката си.

— Усмихвай се и махай — промърмори Сам.

— Загазихме ли? — попита Реми усмихната.

— Не знам. Скоро ще разберем — отвърна Сам, без да спира да маха.

— Чувала съм, че танзанийските затвори са неприятно място.

— Не знам за приятен затвор. Всичко е относително.

Катерът се изравни успоредно с корабчето им, с нос до кърмата им. Сам видя, че е подобрен китайски катер „Юлин“ от шейсетте години. Бяха виждали такива няколко пъти по време на екскурзиите си до тук и Сам, искрено заинтересуван, беше научил това-онова за тях: дванайсет метра дълъг, десет тона, тривинтов, два дизелови мотора по шестстотин конски сили, две 12,7-милиметрови оръдия и отпред, и отзад.

На задната палуба стояха двама моряци, облечени в камуфлаж, отпред — още двама. Всички бяха преметнали автомати „Калашников“ АК-47 през рамо. От кабината излезе чернокож мъж в снежнобели дрехи, очевидно капитанът, и се приближи до перилата.

— Ахой — извика той. За разлика от предишните срещи на Сам и Реми с бреговата охрана, този имаше мрачно изражение. Никакви приветливи усмивки и учтивости.

— Ахой — отвърна Сам.

— Рутинна проверка на безопасността. Ще се качим при вас.

— Заповядайте.

Двигателите на катера загъргориха. Когато носът му застана на три метра от тях, изключиха двигателите и инерцията ги плъзна към корабчето. Моряците на задната палуба хвърлиха буферите, хванаха се за перилата на корабчето и сближиха двата съда. Капитанът скочи на задната палуба, до Сам и Реми.

— Виждам, че сте вдигнали гмуркачески флаг — отбеляза той.

— Да, поплувахме малко с шнорхелите — каза Сам.

— Лодката ваша ли е?

— Не, под наем.

— Документите, моля.

— На лодката ли?

— Да, и разрешителните ви за гмуркане.

— Ще ги донеса — каза Реми и се отправи към кабината.

— Каква е целта на пътуването ви? — обърна се капитанът към Сам.

— В Занзибар или конкретно тук?

— И двете, сър.

— На почивка сме. Това изглежда приятно място. Бяхме тук и вчера.

Реми се върна с документите и ги подаде на капитана, който първо разгледа договора за наем, а после разрешителните им за гмуркане.

Вдигна очи и се взря в лицата им.

— Сам и Реми Фарго?

Сам кимна.

— Ловците на съкровища?

— Поради липса на по-добро определение — потвърди Реми.

— Търсите съкровища в Занзибар?

— Не дойдохме за това — рече Сам с усмивка, — но хвърляме по едно око.

Над рамото на капитана, зад затъмнените стъкла на военния катер, се мярна силует. Сякаш човекът вътре ги наблюдава.

— И намерихте ли нещо?

— Една монета.

— Запознати ли сте с танзанийските закони по тези въпроси?

— Разбира се — каза Реми и кимна.

Човекът зад прозореца на военния катер почукна веднъж по стъклото с пръст.

Капитанът погледна през рамо и каза:

— Почакайте тук.

Той прекрачи отново перилата и влезе в кабината. Минута по-късно се върна при тях.

— Опишете ми монетата.