Клайв Къслър - Кралството

Нито един от двамата не отвърна, но Реми му се усмихна мило. Кинг сви рамене.

— Добре, да бъде вашата. Преди няколко седмици наех Олтън, за да ми проучи нещо. Изглежда е изчезнал. Пуф! И понеже вие двамата сте добри в откриването на трудно откриваемото, а и сте му приятели, реших да се свържа с вас.

— Кога за последно си говорил с него? — попита Реми.

— Преди десет дни.

— Франк не поддържа много връзка, когато работи — рече Сам. — Защо…

— Защото трябваше да се свързва с мен всеки ден. Това беше част от сделката ни и той я спазваше допреди десет дни.

— Имаш ли причина да смяташ, че нещо не е наред?

— Искате да кажете, освен това, че нарушава обещанията си към мен? — отвърна Кинг с нотка на раздразнение. — Освен това, че ми взе парите и изчезна.

— Сега говорим на теория.

— Ами… частта от света, където се намира, може да е малко опасна понякога.

— Коя е тя? — попита Реми.

— Непал.

— Моля? Каза, че…

— Да. Последното ми познато местонахождение на Франк е Катманду. Встрани от утъпканите пътища и може да е опасно, ако не внимаваш.

Сам попита:

— Кой още знае за това?

— Една шепа хора.

— Съпругата на Франк?

Кинг поклати глава отрицателно и отпи от уискито. Направи гримаса.

— Жи!

Жилан беше до него след пет секунди.

— Да, господин Кинг?

Подаде й чашата.

— Ледът се топи твърде бързо. Отърви се от него.

— Да, господин Кинг.

И отново се скри от поглед.

Мръщейки се, Кинг я изпроводи с очи и се обърна отново към двамата Фарго.

— Та, какво казвахте?

— Казал ли си на съпругата на Франк?

— Не знаех, че има. Не ми даде никакви номера за спешни случаи. А и защо да я тревожа? Като нищо Олтън може да си е хванал някоя ориенталка и да си я дундурка на коляно с моите пари.

— Франк Олтън не би го направил — каза Реми.

— Може би да, може би не.

— Свързвал ли си се с непалското правителство? — попита Сам. — Или с американското посолство в Катманду.

Кинг махна нехайно с ръка.

— Всичките те за нищо не стават. И са корумпирани — местните, де. Колкото до посолството, обмислих идеята, но нямам месеците, които ще им трябват, за да свършат нещо. А и както казах, двамата имате репутацията, че откривате неоткриваеми неща.

Сам каза:

— Първо, Чарли, хората не са „неща“. Второ, издирването на изчезнали хора не ни е специалност. — Кинг отвори уста, но Сам вдигна ръка и продължи: — При все това, Франк е добър приятел, така че, разбира се, ще отидем.

— Страхотно! — Кинг се плесна по коляното. — Да поговорим за конкретиката: колко ще ми струва?

Сам се ухили.

— Предполагам, че се шегуваш.

— За пари? Никога.

— Защото Франк ни е добър приятел, ще поемем разходите — каза Реми с не съвсем приятелски тон. — Но ще ни трябва цялата информация, която можеш да ни дадеш.

— Жи вече е приготвила папка с нужното. Ще ви я даде, когато си тръгвате.

— Разкажи ни най-същественото — каза Сам.

— Ситуацията е малко калейдоскопична — призна Кинг. — Наех Олтън да намери един човек, който изчезна в същия регион.

— Кого?

— Баща ми. Още когато изчезна, изпратих поредица от хора след него, но без резултат. Все едно се беше изпарил. Когато последно научих, че е бил забелязан, се разтърсих за най-добрия детектив. Олтън получи високи препоръки.

— Когато последно си научил. Какво значи това? — попита Реми.

— Откакто изчезна, от време на време се носят мълви, че се появява тук-там: десетина пъти през седемдесетте, четири пъти през осемдесетте…

Сам го прекъсна:

— Чарли, кога изчезна баща ти?

— Преди трийсет и осем години. Изчезна през 1973-а.

Люис „Були“ Кинг, обясни Чарлс, бил нещо като Индиана Джоунс, но дълго преди да се появят филмите — археолог, който прекарвал единайсет месеца в годината по разкопки, обикалящ света академик, посетил повече държави, отколкото болшинството от хората познаваха. Какво обаче е правел баща му, когато е изчезнал, Чарлс Кинг не знаеше.

— С кого е бил обвързан? — попита Реми.

— Не съм сигурен, че разбирам какво ме питаш.

— Работил ли е за някой конкретен университет или музей? Или фондация?

— Не. С никого не обичаше да работи в екип.

— Как е финансирал експедициите си?

Кинг им се усмихна с фалшива скромност.

— Имаше щедър и лековерен дарител. Но честно казано, никога не искаше много: по пет хиляди от време на време. Работеше сам, така че не плащаше на друг, освен на някой помощник, а и знаеше как да живее скромно. На повечето места, на които ходеше, човек може да живее с няколко долара на ден.