Крис Картър - Хамелеонът се завръща

Няколко месеца след срещата в супермаркета Джеф покани Беки на вечеря. Отначало тя се колебаеше, но после прие. Уговориха се за понеделник в 20:30 часа в ресторант „Белведере“ в Санта Моника.

Уошингтън Скуеър се намира на брега, в края на булевард „Уошингтън“, точно срещу Венис Бийч. Там са разположени няколко известни бара и ресторанта, между които и „Венис Уейлър“. Понеделник вечер не е най-оживеното време, но заведението изглеждаше пълно с пъстра тълпа от млади хора с шорти и плажни фланелки, скупчени около големия бар. Атмосферата беше спокойна и приятна. Разбираемо беше защо Изабела обичаше да изпие някоя и друга чашка тук.

Робърт и Карлос пристигнаха във „Венис Уейлър“ в пет и половина и до шест и половина вече бяха разпитали всеки член на персонала, включително двамата готвачи и разносвача в кухнята, но с колкото повече хора говореха, толкова повече започваха да се тревожат. С къса или дълга коса, със или без брада, нямаше значение. Като че ли никой никога не беше виждал човек, дори малко приличащ на компютърната скица.

След като разпитаха персонала, Робърт и Карлос решиха да поговорят с няколко от клиентите, но пак не им провървя. И нищо чудно. Убиецът беше твърде предпазлив, твърде добре подготвен, не поемаше рискове и Робърт започваше да подозира, че набелязването на жертви в оживени и популярни барове не е в неговия стил — твърде опасно, твърде на показ, твърде много фактори, които не можеше да контролира. След като оставиха копие от скиците на управителя, отидоха в следващия бар от списъка — „Биг Дийн“. Резултатът беше абсолютно същият, както във „Венис Уейлър“. Никой не си спомняше да е виждал човек, който прилича на някое от компютърните изображения.

— Пак задънена улица — измърмори Карлос, видимо обезсърчен.

— А ти какво очакваше от преследването на психопати? — мрачно се усмихна Робърт. — Така е винаги, разочарованието е част от играта. Трябва да се научиш да се справяш с него.

Тъкмо минаваше осем, когато влязоха в третия и последен бар от списъка си за тази нощ — „Ръстис Сърф Ранч“, където основната декорация беше дървена облицовка с цвят на бук. Зад малкия бар един-единствен барман бодро обслужваше шумната тълпа от клиенти.

Робърт и Карлос се приближиха и го извикаха. След половин час вече бяха задали на целия персонал същите въпроси и бяха показали същите скици — нищо. Карлос не можа да скрие разочарованието си:

— Наистина очаквах развръзка тази вечер. — Замисли се за онова, което току-що беше казал. — Добре, може би не развръзка, но поне някакво развитие — добави и потърка уморените си очи.

Робърт се огледа за свободно място да седнат. За късмет точно в момента се освободи маса.

— Гладен ли си? Аз бих хапнал нещо, затова сядай.

Посочи свободната маса и двамата се настаниха. Прегледаха менюто мълчаливо, Робърт не знаеше какво да избере.

— Умирам от глад. Мога да изям половината неща от менюто.

— Не се съмнявам. Аз не съм много гладен, ще взема само една салата „Цезар“ — безразлично измърмори Карлос.

— Салата! — изненадано възкликна Робърт. — Държиш се като момиче. Хайде, поръчай нещо свястно за ядене.

Карлос неохотно отвори менюто.

— Добре, ще взема салата „Цезар“ с пилешко. Така по-добре ли е, мамо?

— И ребърца на скара за гарнитура.

— Искаш да ме угоиш ли? Това е прекалено много храна.

— Да те угоя ли? Ти наистина си като момиче — изсмя се Робърт.

Сервитьорката взе поръчката им. Освен салатата и ребърцата той поръча калифорнийски бургер и пържени калмари за себе си плюс две бири. Седяха и мълчаха. Робърт оглеждаше масите една по една, като спираше поглед върху всеки клиент само за няколко секунди. Карлос наблюдава партньора си известно време, после опря лактите си на масата и се наведе напред. Зашепна, сякаш обсъждаше някаква тайна:

— Нещо не е наред ли?

Робърт го погледна:

— Не, всичко е наред.

— Оглеждаш се, сякаш си видял нещо подозрително.

— О, това ли? Правя го често, когато съм на обществени места. Това е едно упражнение от доброто старо време, когато се занимавах с криминална психология.

— Виж ти… какво упражнение?

— Играехме такава игра. Излизахме на ресторант, клуб или бар, избирахме някого от тълпата, наблюдавахме го няколко минути и после се опитвахме да му съставим психологически профил.

— Какво, само от неколкоминутно наблюдение?

— Да.

— Покажи ми.

— Какво? Защо?

— Искам да видя как става.