Крис Картър - Хамелеонът се завръща

— По-добре си облечи още нещо, да не повторим каквото правихме цяла нощ — посъветва я той. Не можеше да откъсне очи от тялото й.

— Това обещание ли е? — Тя вдигна ризата му от пода и понеже нямаше копчета, просто я върза на кръста си. — Така по-добре ли е? — попита, като му намигна.

Робърт преглътна тежко.

— Всъщност така ме възбуждаш още повече.

— Страхотно. Но нека първо да закусим.

Тя отвори хладилника и извади яйца, мляко, малка бутилка портокалов сок и няколко картофени кюфтета от камерата.

— Да ти помогна ли? — попита Робърт.

— Не, няма нужда. Освен това нали помниш какво стана последния път, когато предложи да ми помогнеш в кухнята?

Тя сипа две чаши портокалов сок и му подаде едната.

— Да, имаш право. В такъв случай по-добре да изчакам в хола.

— Как искаш яйцата?

— Ами… може би бъркани.

— Добре, бъркани.

Робърт се върна в хола и седна при масата. За първи път след възобновяването на убийствата успяваше да се абстрахира от работата.

— Забрави ги в кухнята — каза Изабела, като влезе и показа печално изглеждащите му обувки. — От колко време ги носиш?

— Отдавна.

— Да, личи си.

— Тъкмо мислех да си купувам нови — излъга Робърт.

— Трябва. В Италия има поговорка, че човекът се познава по обувките.

— По дяволите. Значи аз съм стар и… мръсен. Така ли?

Тя се засмя. Смехът й беше заразителен.

— Закуската ще стане след малко.

Той тъкмо довършваше портокаловия си сок, когато Изабела влезе със закуската. Бъркани яйца, картофени кюфтета, препечени филийки, прясно кафе.

— Кафе? Мислех, че имаш само чай.

— Да, до миналата седмица. Имах предчувствие, че ще останеш през нощта, затова вчера купих. Надявам се, че е хубаво, защото не разбирам от кафе. Не знам дали е добра марка.

— Сигурен съм, че е хубаво. Ухае чудесно.

— Какво е това? — попита тя, като посочи листчето пред него.

Робърт несъзнателно бе взел лист и химикалка и беше започнал да драска, докато чакаше. Сред другите безсмислени рисунки бе скицирал и двойния кръст.

— О, нищо особено.

— Странна работа.

— Кое е странно?

— Ами това, което си нарисувал. Виждала съм го накъде. Мислех, че означава нещо.

Лос Анджелис е страхотно място за купони. Рок музиканти, филмови звезди, знаменитости, политици, милионери, всички имат една обща черта — обичат да купонясват, обожават да се показват.

Мартин Йънг беше трийсет и шест годишен предприемач и печелеше милиони от търговия с недвижими имоти, фирмата му, „Йънг Естейтс“, търгуваше само с най-скъпите имоти — предимно в Бевърли Хилс, Бел Еър, Малибу и Венис Бийч. Той се беше отъркал в най-известните люде във всички области на живота. Преди да се премести в Лондон, Мадона бе продала една от къщите си в Ел Ей чрез фирмата на Мартин. Само за шест месеца „Йънг Естейтс“ беше осигурила на собственика си първия милион печалба. Две години след като основа фирмата, Мартин можеше да се пенсионира, ако искаше, но печеленето на пари беше като краста и колкото повече имаше, толкова повече искаше да има. Той стана безскрупулен бизнесмен и животът му се въртеше почти изцяло около фирмата, ако изключим уикендите. За Мартин краят на седмицата беше време за купони, а той обичаше да се забавлява до дупка. Веднъж месечно наемаше някоя екстравагантна къща в околностите на града, поканваше няколко приятели, извикваше проститутки и осигуряваше огромни количества от всички наркотици, които може да си представи човек. Това се случи и снощи.

След като отвори очи, Мартин дълго време не успя да си спомни къде се намира. Ефектът от дрогата, която беше взел миналата вечер, още не бе преминал съвсем и той се чувстваше замаян. Огледа се, опитвайки си да си обясни странното средновековно обзавеждане. Примига няколко пъти, за да избистри погледа си, и очите му бавно възвърнаха способността си да фокусират. На отсрещната стена, над величествената мраморна камина висеше щит, а под него — два кръстосани меча. Отдясно на камината стоеше манекен с пълни рицарски доспехи. Подът бе постлан с персийски килими, стените — покрити с гоблени и портрети на английски херцози, лордове, крале и кралици.

Мартин се надигна с огромно усилие и седна. Главата му тежеше, а в устата си усещаше неприятен вкус. Едва тогава осъзна, че лежи в огромно легло, сред копринени чаршафи и възглавници. „Мамка му, заспал съм в спалнята на крал Артур“ — помисли си и се изкиска сам на себе си. На нощното шкафче бяха разпилени няколко хапчета и целофаново пликче е някакъв бял прах.