Крис Картър - Хамелеонът се завръща

— Явно адвокатската професия си има някои предимства — отбеляза Робърт, след като спря колата си на алеята.

Минаха по павираната пътечка до ниското входно стълбище и натиснаха копчето за повикване на видеодомофона.

— Да — отговори някой след няколко секунди.

Двамата детективи показаха значките си пред малката камера на стената и се представиха.

— Изчакайте малко.

Гласът на жената беше тих, но Робърт долови леко треперене от много часове плач.

— Разбира се, госпожо.

Изчакаха търпеливо близо минута, преди да чуят шум от приближаващи се стъпки. Вратата се отвори и на прага се появи привлекателна жена със златисторуса коса, събрана в кок. Червилото й беше бледо, гримът й — съвсем лек, колкото да замаскира тъмните сенки под очите. Робърт оцени възрастта й на около трийсет и две години. Носеше лека черна шифонена рокля, която идеално подхождаше на тялото й. Изглеждаше съсипана от мъка.

— Здравейте!

Имаше впечатляващо присъствие, излъчваше някакво деликатно превъзходство. Позата й беше съвършена.

— Благодаря, че ни приехте, госпожо Слейтър. Надявам се, че времето не е много неподходящо.

Катрин се усмихна скромно и се отдръпна от вратата.

— Моля, заповядайте.

В къщата леко ухаеше на ароматни свещички, жасмин може би, но въздухът вътре беше хладен и стерилен. Стените бяха бели и Робърт забеляза по-светли квадрати, където са висели картини.

Тя ги покани в стая, която изглежда бе изпълнявала функцията на кабинет. Сега библиотеката беше празна, а диванът и креслата — покрити с големи бели платнища. Помещението беше ярко осветено, защото завесите, които доскоро бяха спирали слънчевите лъчи, бяха свалени. Навсякъде имаше кашони — обичайната декорация преди местене.

— Извинете ме за бъркотията — каза домакинята, като смъкна платнището от дивана и го струпа върху голямото бюро до прозореца. — Седнете.

Робърт и Карлос се настаниха на дивана, а Катрин седна на креслото срещу тях. Тя забеляза въпросителното изражение на Робърт и отговори, преди той да зададе въпроса си.

— Заминавам за Алабама. Ще остана у родителите си за известно време, докато реша какво да правя. Вече нямам работа тук. Дойдох в Лос Анджелис, за да може Джордж да започне работа в „Тейл и Джош“. Искате ли нещо за пиене? Кафе, чай?

— Не, благодаря. Така е добре.

Катрин се опита да се усмихне, но просто стисна устни и прошепна:

— Джордж обичаше да пие чаша чай следобед.

— От колко време живеете в Лос Анджелис, госпожо Слейтър?

— Преместихме се преди две години и половина. И моля ви, наричайте ме Катрин.

— И съпругът ви е започнал работа за „Тейл и Джош“ от самото начало?

— Да — леко кимна тя.

— Водеше ли нормален живот? Имам предвид посещаваше ли редовно спортни клубове, барове, нощни заведения?

— Джордж никога не е имал време за нищо. Само работеше. Оставаше до късно в кантората поне три пъти седмично, не ходеше на спортни клубове или на фитнес. Никога не е спортувал много. — Катрин се загледа през прозореца, но погледът й не беше фокусиран върху нищо. — Единственото му занимание в свободното време беше играта на покер във вторник вечер.

Очите й се напълниха със сълзи и тя посегна към кутия с кърпички на бюрото.

Робърт и Карлос се спогледаха напрегнато.

— Знаете ли с кого играеше покер? Дали с приятели от службата или…?

— Да, с други адвокати от кантората. Може би и с други хора, но не знам със сигурност.

— Познавахте ли се с тях?

— Да, познавах някои от адвокатите в „Тейл и Джош“.

— Имах предвид дали познавахте някои от покер партньорите на съпруга ви.

— Не съм присъствала на игрите им, ако това искате да кажете.

Робърт долови арогантност в гласа й.

— Знаете ли къде се събираха да играят? В клуб, в нечия къща?

— Джордж ми каза, че всяка седмица играят в различна къща. Редували се да домакинстват.

— Наистина ли? Ами у вас? Идвали ли са да играят у вас?

— Не. Никога не бих позволила.

— Защо? — изненада се Карлос.

Катрин още се бореше със сълзите. Изглеждаше полузамаяна и все още в шок.

— Аз съм християнка, детектив Хънтър, не одобрявам хазарта. Въпреки че Джордж се кълнеше, че не играят за пари, не бих допуснала да го правят в къщата ми.

— Не играели за пари ли?

— Не. Каза, че го правели за удоволствие. — Тя извади нова кърпичка и подсуши ъгълчетата на очите си. — От много години не беше играл за пари.

Карлос изненадано вдигна вежди:

— Играл ли е за пари преди?