Крис Картър - Хамелеонът се завръща

— Трябва да говорим с него.

— Разбира се. Искате ли да го извикаме веднага?

Робърт огледа контролната зала. Не беше много подходяща за разпит.

— Имате ли друго свободно помещение?

— Можете да използвате моя кабинет. Съседната врата.

— Изчакайте да свърши разговора си с тези хора и после го извикайте. Ще чакаме във вашия кабинет.

Робърт не искаше да издаде пред Тевес, че вече познава Краля.

Кабинетът на началника на охраната беше малък, но добре обзаведен. Отдясно осветен с неонова лампа аквариум внасяше уют. Едната стена беше заета от рафтове със снимки и книги. Силната музика от заведението бе приглушена, но пак се чуваше и подът леко вибрираше. След пет минути Пиетро влезе и ги поздрави.

— Господин Лопес каза, че искате да говорите с мен.

— Да. За какво говорихте с Боби Престън? — попита, без да увърта, Робърт. По изражението на Пиетро пролича, че името не му е познато.

— Краля, какво приказвахте с Краля — обясни Карлос.

— За това момиче ли говорихте? — добави Робърт, като показа снимката на Джени.

Пиетро видимо се смути. Как изведнъж и Краля, и полицията бяха решили да го разпитват за Джени?

— Да, интересуваше се дали съм говорил с нея миналия петък.

— Говорихте ли?

— Да, съвсем кратко.

— Спомняте ли си в колко часа?

— Около два през нощта.

— За какво приказвахте?

Пиетро се почувства като в епизод от „Зоната на здрача“. Краля го беше питал абсолютно същото.

— Общи приказки. Изглеждаше уморена и аз я попитах дали иска да пие нещо. Приказвахме си само около минута. Трябваше да продължа да обслужвам клиентите.

— Взе ли нещо за пиене?

— Не. Носеше си чаша с шампанско.

— Тръгна ли си, след като разговаряхте?

— Не веднага. Остана още малко на бара. Каза, че има нужда да си почине от партито. Както споменах, изглеждаше уморена.

— Забелязахте ли да говори с някого другиго?

Отново същите въпроси, които му беше задал Краля.

— Джени е много хубаво момиче. Жена като нея, сама на бара в петък вечер, е като магнит за мъжете, затова винаги се навъртат около нея, но имаше един…

— Какво за него?

— Ами изглеждаше различно. Първо, носеше доста скъп костюм. Тук почти никой не идва с костюм, освен шефовете и специалните гости, особено в петък и събота. Беше висок, рус, с впечатляващи пронизителни зелени очи. Изглеждаше, че я сваля, ама нямаше успех.

— Откъде знаете?

— Не е в стила на Джени. Тя си приказва и флиртува с всички, мъже и жени, но не е от момичетата, дето ще забършат някое гадже в първия нощен клуб. Поприказваха си малко, после той си тръгна.

— Някой друг?

— Не си спомням, но нали беше петък вечер, може да не съм видял.

— Виждали ли сте този висок рус мъж тук и друг път… преди или след петъка?

— Не, щях да си спомня.

— И не сте го видели да приказва с Джени след това?

— Не. След като Джени си тръгна от бара, не съм я виждал.

— Не е тръгнала с русия мъж, нали?

— Не видях.

— Изглеждаше ли упоена или пияна?

— Не. Само уморена.

Робърт извади визитка от изтъркания си кожен портфейл.

— Ако видите пак русия мъж, който е говорил с Джени в петък, незабавно ми се обадете, разбрано?

— Добре.

Краля беше поискал същото.

— Номерът на мобилния ми телефон е отзад.

Пиетро огледа картичката от двете страни и я прибра в джоба си.

— Нещо е станало с нея, нали? — попита тихо.

Робърт се поколеба за момент, но ако кажеше истината, това можеше да стимулира Пиетро да им съдейства.

— Мъртва е.

Барманът затвори очи за момент. Не можеше да повярва, че повече няма да види усмивката на Джени и нежните й очи.

— Подозирате русия мъж, така ли?

— Не знаем, но изглежда, че той последен е говорил с нея.

Пиетро кимна, сякаш разбираше какво трябва да направи.

— Благодаря за помощта — каза Робърт и отвори вратата.

Карлос изчака Пиетро да излезе, преди да се обърне към партньора си:

— Защо не го накара да даде по-точно описание на русия мъж? Можехме да му направим фоторобот.

— Няма смисъл. Ако е нашият човек, сигурно е бил дегизиран. Перука, изкуствен нос, всичко променено. Както знаеш, убиецът не е глупав.

На другия ден Робърт и Карлос отидоха в къщата на Джордж Слейтър в Брентуд.

— Леле, добре изглежда — отбеляза Карлос, докато оглеждаше красивата сграда.

Дори по холивудските стандарти къщата бе впечатляваща. Намираше се в края на тясна алея, между големи дъбове, наскоро отърсили се от листата си, които бяха натрупани на неравни купчини. С орнаментите си и ослепително бялата фасада къщата изпъкваше сред другите скъпи имоти на улицата. От едната страна, в началото на красивата градина, имаше двоен гараж.