Робърт Лъдлъм - Документът на Матлок

Седна в едно сепаре в дъното.

— Какво се е случило с вас?

Беше барманът, същият подозрителен барман, с когото се беше сприятелил преди няколко дни. Преди години… векове.

— Бурята ме настигна. Падах няколко пъти. Имаш ли нещо за ядене?

— Сандвичи със сирене. Не ви предлагам месо. И хлябът не е пресен.

— Няма значение. Донеси ми два сандвича. И чаша бира.

— Разбира се, господине… Сигурен ли сте, че искате да ядете тук? Виждам, че тук не е място за вас, нали разбирате?

Ето пак. Вечният безпредметен въпрос, надвисналата въпросителна. „Нали разбирате?…“ Нищо и никакъв въпрос. Дори в кратките мигове на отдих трябваше да го чуе отново.

— Знам какво имаш предвид… но това не ме вълнува.

— Стомахът си е ваш.

Барманът се затътри към мястото си.

Матлок намери номера на Грийнбърг и отиде до вонящия телефон на стената. Пусна монета, набра.

— Съжалявам, сър — каза телефонистката. — Телефонът е откачен. Имате ли друг номер?

— Опитайте пак. Сигурен съм, че грешите.

Опита, но не грешеше. Телефонистката в Уийлинг накрая каза на колежката си в Карлайл, че всички разговори за въпросния мистър Грийнбърг трябвало да се превхърлят във Вашингтон. Който се обажда, трябвало да знае къде да го търси във Вашингтон.

— Но мистър Грийнбърг ще бъде на този телефон чак утре сутринта — каза телефонистката в Уийлинг. — Предайте, моля ви, това на абоната.

Постара се да мисли. Можеше ли да се довери на Вашингтон, на Министерството на правосъдието, отдел „Наркотици“? При съществуващите обстоятелства нямаше ли Вашингтон за по-голяма оперативност да нареди на някого в околностите на Хардфорд да се свърже с него? А Грийнбърг го предупреди изрично, че не вярва на агентите в Хартфорд.

Сега разбра загрижеността на Грийнбърг. Достатъчно беше да се сети за карлайлската полиция — личната армия на Нимрод.

Не, нямаше да се обади във Вашингтон. Ще се обади на Сийлфонт. Последната му надежда беше президентът на университета. Набра номера.

— Джеймс! Велики Боже, Джеймс! Добре ли си?! Къде беше, за Бога?!

— На места, за които не подозирах, че съществуват.

— А добре ли си? Само това е важно! Добре ли си?

— Да, сър. И намерих всичко… Всичко е у мен. Херън е записал всичко. Водил е записки двайсет и три години.

— Значи все пак е бил замесен? — И то много.

— Бедният болен човек… Още не мога да повярвам. Както и да е, това сега не е важно. Властите ще се заемат… Ти къде си? Ще изпратя кола… Не, ще дойда сам. Толкова бяхме разтревожени. Държа непрекъсната връзка с хората от Министерството на правосъдието.

— Не, не! Не идвайте! — каза бързо Матлок. — Аз ще дойда при вас. Всички познават колата ви. Така ще е по-безопасно. Знам, че ме търсят. Ще си поръчам такси. Просто исках да съм сигурен, че сте си у дома.

— Както искаш. Трябва да ти кажа, че си отдъхнах. Ще се обадя на Кресъл. Той трябва да чуе какво имаш да разправяш. Така трябва.

— Съгласен съм, сър. Скоро ще се видим.

Върна се в сепарето и започна да яде неапетитните сандвичи. Беше изпил половината бира, когато от вътрешността на влажното му сако кратките истерични бибипкания на телелектроника на Блакстоун пронизаха ушите му. Извади апаратчето и натисна копчето. Без да мисли за друго освен за номер 555-68-68, скочи от мястото си и забърза пък към телефона. С трепереща ръка извади и пусна монетата и набра.

Записаните на магнетофонна лента думи го шибнаха като камшик през лицето.

— „Клиент три нула“ анулиран.

Настъпи мълчание. Както предупреди Блакстоун, нямаше нищо друго освен това изречение, произнесено само веднъж. Нямаше с кого да говори, към кого да се обърне. Нищо.

Но трябваше да има. Няма да се остави да го отрежат така! Ако Блакстоун го изоставя, трябва да знае защо! Има право да знае дали Пат е в безопасност!

Трябваха му няколко минути и серия заплахи, за да се свърже лично с Блакстоун.

— Не съм длъжен да разговарям с вас! — съненият глас звучеше агресивно. — По този въпрос се изяснихме!… Но нямам нищо против да разговаряме, защото ако мога да засека откъде се обаждате, ще им го съобщя в секундата, в която окачите слушалката!

— Не ме заплашвайте! Прекалено много пари сте получили от мен, за да ме заплашвате… Защо прекратявате договора? Имам право да знам.

— Защото смърдите! Смърдите като боклук!

— Това не е достатъчно! Това нищо не значи!

— Тогава ще ви изброя всичко. Има заповед за арестуването ви. Подписана от прокурора и…

— За какво, по дяволите?! Или може би за собствената ми безопасност?