Робърт Лъдлъм - Документът на Матлок

Иначе момичето, което обича, щеше да загине.

Нямаше и секунда за губене. Сийлфонт положително беше казал на Кресъл, че Матлок притежава дневника на Лукас Херън, а на Кресъл това му стигаше. Както и на Нимрод.

Нимрод трябваше да се добере и до корсиканския документ, и до дневника, а сега знаеше къде са. На личната армия ще бъде казано, че е настъпил решителният момент — победа или поражение. Щяха да го чакат пред дома на Сийлфонт, жилището му беше капанът, в който се надяваха да влезе.

На следващия ъгъл Матлок зави на запад. В джоба на панталона му бяха ключовете, а сред тях беше и ключът от апартамента на Пат. Доколкото си спомняше, никой не знаеше за този ключ и положително никой не очакваше да отиде там. Струваше си да опита, не можеше да рискува да звъни от обществен телефон, да го видят осветен от улична лампа. Полицейските коли щяха да са навсякъде.

Чу зад себе си бученето на мотор и усети остра болка в стомаха. Зад него се появи кола, започна да го настига. Шевролетът от шейсет и втора година не можеше да се сравнява с нея.

Десният му крак се разтрепера от натиска върху педала. Ръцете му здраво стискаха кормилото, сви лудешки в някаква странична улица, мускулите на ръцете му се опънаха и го заболяха. Втори завой. Изви кормилото наляво, като взе завоя на две колелета и се озова в средата на пътя. Колата зад него поддържаше равномерна скорост, не изоставаше на повече от три метра, фаровете й го заслепяваха в огледалото.

Преследвачът му нямаше намерение да го настига. Още не. Не в този момент. Би могъл да го направи — преди сто, двеста метра. Изчакваше. Какво?

Толкова много неща не разбираше! Толкова грешки беше допуснал в предвижданията и тълкуванията си. Надхитряваха го във всички важни моменти. Беше си аматьор! От самото начало не му достигаха възможности. И сега, накрая, последният му опит свършваше със засада. Щяха да го убият, да му отнемат корсиканския документ и обвинителния дневник. Щяха да убият любимата му, това невинно дете, чийто живот бе погубил така жестоко. Със Сийлфонт също беше свършено — вече знаеше твърде много! И колко ли други невинни хора щяха да умрат!

Да става каквото ще!

Щом трябва да е така, щом му е отнета всякаква надежда, поне ще сложи край на всичко със замах. Бръкна в колана си за пистолета.

Улиците, по които се движеха сега преследвачът и преследваният, бяха в покрайнините на студентското градче и на тях бяха разположени главно научни институти и големи паркинги. Почти нямаше жилищни сгради.

Отби шевролета колкото може по-надясно, притисна дясната си ръка към гърдите. Дулото на пистолета се подаваше от прозореца на колата, насочено към автомобила, който го следваше.

Стреля два пъти, колата за него ускори ход, усети как го блъсна няколко пъти, чу удара на метал в метал. Натисна спусъка на пистолета. Вместо дълъг откос чу само щракването на ударната игла в незаредения магазин.

Дори последният му жест беше безплоден.

Преследвачът го удари още веднъж. Загуби контрол, кормилото се завъртя, изкълчи ръката му и шевролетът отхвръкна от пътя. Обезумял, посегна към дръжката на вратата, като отчаяно се опитваше едновременно да овладее колата и да се приготви да скочи при нужда.

Спря да мисли, всичките му инстинкти за самосъхранение замряха. През тези части от секундата времето спря. Защото колата зад него го беше настигнала и видя лицето на преследвача си.

Около очите и под очилата беше омотано с бинтове и марля, но те не можеха да скрият лицето на Джулиан Дюнойс.

Това бе последното, което запомни. После шевролетът се извъртя надясно и бясно се понесе надолу по наклона.

Мрак.

Свести се от болка, която пронизваше цялата му лява страна. Завъртя глава и усети под нея възглавницата.

Стаята беше едва осветена, светлината идваше от нощна лампа от дясната му страна. Вдигна глава и опита да се повдигне. Опря лакът в дюшека и лявата му ръка се обърна заедно с тялото, като мъртъв баласт.

И замря.

В другия край на стаята, срещу крака на леглото, някакъв мъж седеше в кресло. Отначало Матлок не можа да различи чертите му — светлината беше слаба, а очите го боляха от умора.

Постепенно обаче мъжът дойде на фокус. Беше чернокож и тъмните му очи гледаха Матлок под съвършено оформения полукръг на къдравите коси. Беше Адам Уилямс от Карлайлския университет.

Уилямс заговори тихо и — освен ако Матлок не бъркаше (за кой ли път) — в гласа му се долавяше състрадание: