Робърт Лъдлъм - Документът на Матлок

— Ще кажа на брат Джулиан, че сте в съзнание. Ще дойде да ви види. — Уилямс стана от креслото и тръгна към вратата. — Натъртили сте лявото си рамо. Не се опитвайте да ставате. Тук няма прозорци, а коридорът се охранява. Отпуснете се. Имате нужда от почивка.

— Нямам време за почивка, глупак такъв! — Матлок направи опит да се доизправи, но болката беше твърде силна. Не бе свикнал с нея.

— Нямате избор.

Уилямс отвори вратата, излезе бързо и решително я затвори след себе си.

Матлок се отметна на възглавницата… Брат Джулиан… Сега си спомни. Бинтованото лице на Джулиан Дюнойс, което го гледаше през прозореца на летящата кола, като че ли на сантиметри от него. Ушите му бяха доловили думите на Дюнойс, заповедите му към шофьора, които изкрещя на карибския си диалект:

— Удари го бе, човек! Пак го удари! Избутай го от пътя! След това всичко притъмня, а тъмнината се изпълни с остър шум, стьржене на метал в метал и Матлок усети как тялото му се извива, преобръща и пропада в черната бездна.

О, Боже! Колко ли време беше минало? Опита се да повдигне лявата си ръка, за да види колко е часът, но ръката му едва помръдна. Болката беше остра, пронизваща. Посегна с дясната да свали часовника от китката си, но той бе изчезнал.

Все пак опита да се изправи и накрая успя да седне на ръба на леглото и да свали крака на пода. Притисна ги о дъските, благодарен, че може поне да седи… Трябваше да събере мислите си, да възстанови случилото се, да разбере какво става.

Беше тръгнал към квартирата на Пат. Искаше да намери сигурен телефон, по който да се обади на Ейдриън Сийлфонт. Да го предупреди, че Кресъл е врагът, че Кресъл е Нимрод. Беше решил, че ще откупи Пат с дневника на Херън. След това започна преследването, само че не беше никакво преследване, а жестока игра. Колата го разиграваше, както хищна дива котка би си играла с ранена коза. Накрая нападна — стомана срещу стомана, и го запрати в мрака.

Матлок разбираше, че трябва да бяга. Но откъде и накъде?

Вратата на стаята без прозорци се отвори. Влезе Дюнойс, следван от Уилямс.

— Добро утро — рече адвокатът. — Виждам, че сте успели да седнете. Това е добър признак за израненото ви тяло.

— Колко е часът? Къде съм?

— Наближава четири и половина. Намирате се в една стая в Зала «Лумумба». Виждате ли, нищо не крия от вас… Но и вие трябва да ми отвърнете със същото. Да не криете нищо от мен.

— Слушайте! — Матлок се опита да не повишава тон. — Нямам нищо против вас, против никого от вас! Трябва да…

— Не, не съм съгласен с вас. — Дюнойс се усмихна. — Вижте лицето ми. Само щастливата случайност ви попречи да ме ослепите. Опитахте се да счупите очилата ми и да забиете стъклата в очите ми. Представяте ли си как щеше да пострада работата ми, ако бях ослепял?

— По дяволите! Вие ме натъпкахте с ЛСД!

— А вие ме принудихте да го сторя! Занимавахте се активно с дейност, враждебна на нашите братя! Дейност, с която нямахте право да се занимавате… Но спорът ни е безпредметен. Няма да ни доведе доникъде… Благодарни сме за това, което ни донесохте. Надхвърли най-смелите ни надежди.

— Взели сте дневника…

— И корсиканския документ. Знаехме за съществуването на италианската покана. Но дневникът беше само слух. Слух, който до тази вечер, до тази сутрин, се смяташе за измислица. Трябва да се гордеете със себе си. Постигнахте нещо, което по-опитни от вас не успяха. Открили сте истинско съкровище. Истинско съкровище.

— Трябва да ми го върнете!

— Така ли? — обади се Уилямс, който ги слушаше, облегнат на стената.

— Без него едно момиче ще умре! Правете с мен каквото искате, само ми дайте възможност да го използувам, за да я спася. О, Боже! Моля ви! Моля ви!

— Много сте развълнуван. Виждам сълзи в очите ви…

— Господи! Та вие сте образован човек! Не можете да постъпите така… Слушайте! Вземете от дневника каквато искате… информация! После ми го върнете и ме пуснете!… Кълна ви се, че ще се върна. Дайте й възможност да се спаси. Само една възможност!

Дюнойс бавно се приближи до креслото — същото, в което седеше Адам Уилямс, когато Матлок се свести. Придърпа го до леглото и седна, като кръстоса крака.

— Чувствувате се безпомощен, нали? Дори сте изгубили надежда.

— Ако знаехте само какво съм преживял!

— Не се и съмнявам. И призовавате моя здрав разум… на образован човек. Разбирате, че е по силите ми да ви помогна и следователно съм по-силен от вас. Нямаше да ме молите, ако не беше така.

— О, Господи! Престанете!