Робърт Лъдлъм - Документът на Матлок

Дневникът на Лукас Херън беше гневен вик, изблик на болка, изповед на човек, изгубил всякаква надежда.

Седнал на мократа студена земя, хипнотизиран от думите на Херън, Матлок разбра защо старецът е търсил пълно уединение, ограден от зелена стена и плътни щори на прозорците.

В продължение на четвърт век Лукас Херън е бил наркоман. Без наркотик болките му са били непоносими. И никой не би могъл да му помогне — освен да го затвори до края на живота му в някоя болница за ветерани от войната.

Решителният отказ на Херън да влачи подобно съществуване, по-лошо от смърт, го бе запратил в обятията на друг вид смърт.

Майор Лукас Натаниел Херън беше стоял начело на Четиринайсети батальон на Първа морска десантна дивизия и бе водил войниците си в атака срещу японците на Соломоновите и Каролинските острови.

Раненият майор Лукас Херън бил откаран на носилка от малко островче на Каролинските острови, след като върнал на брега две роти от горящите джунгли. Никой не допускал, че ще оживее. Японски куршум бил заседнал в основата на врата му, между два прешлена. Били го отписали. Лекарите решили, че по-нататъшната хирургическа намеса е невъзможна. Пациентът не би я понесъл, най-дребното усложнение и той би престанал да бъде човек. Никой не беше пожелал да поеме отговорността.

Пациентът бил подложен на лечение със силни болкоуспокояващи лекарства. Лежал в Мериландската болница над две години.

Оздравяването, частичното възстановяване, било дълго и мъчително. Най-напред шини на врата и хапчета, после шини, метални проходилки и пак хапчета, накрая — патерици и неизменните хапчета, хапчета. Лукас Херън се беше върнал в света на живите, но с хапчета. А в минути на непоносими болки — инжекция морфин.

Като Лукас е имало стотици, може би хиляди, но малко от тях са притежавали необикновените му качества, изключително ценни от определена гледна точка. Истински герой от войната в Тихия океан, блестящ учен, човек с безупречна репутация.

Идеалният човек, когото са можели идеално да използуват.

От една страна, не би могъл да живее, не би могъл да се бори с болката без помощта на наркотиците — хапчета и все по-зачестяващи инжекции. От друга страна, ако степента на зависимостта му беше станала достояние на лекарите, те отново биха го затворили в болница.

Тези обстоятелства му били разяснявани постепенно, внимателно. Постепенно, в смисъл че доставчиците му от време на време искали дребни услуги — да уреди среща в Бостън, да предаде пари на някакви хора в Ню Йорк. Внимателно, защото когато Херън задавал въпроси, му отговаряли, че няма защо да се тревожи — участието му всъщност е невинно. Невинно, но крайно необходимо.

Годините минавали и той станал безценен за тези, от които така силно се нуждаел. Срещите в Бостън, хората, на които трябвало да плати в Ню Йорк, зачестявали, молбите ставали все по-настойчиви. Изпращали го на все повече места. Зимни ваканции, пролетни ваканции в средата на семестъра, летни ваканции: Канада, Мексико, Франция… Средиземноморието.

Превърнал се в куриер.

А мисълта за болничната стая не напускала нито за миг изтерзания му ум и измъченото му тяло.

Бяха го манипулирали блестящо. Никога нищо не научавал за резултатите от дейността си, не знаел как се разраства разрушителната мрежа, чието изграждане подпомогнал. А когато накрая научил, всичко, вече било късно. Мрежата съществувала.

Нимрод взел властта.

22 април 1951. В средата на семестъра отново ме изпращат в Мексико. Както винаги първо в Мексиканския университет, а на връщане — в Бейлър. Каква ирония: обади ми се тукашният счетоводител и ми каза, че Карлайл с удоволствие ще поеме разноските ми за тази „научноизследователска дейност“. Отказах и му обясних, че инвалидната ми пенсия е достатъчна. А може би трябваше да приема…

13 юни 1956. В Лисабон за три седмици. Казаха ми, че ще пътувам с малък кораб по определен маршрут. През Азорските острови, Куба и накрая — Панама. За мен спирките са в Сорбона-та, Толедския и Мадридския университет. Превръщам се в истински академичен стършел! Не ми харесват методите (кой би ги харесал?), но не аз отговарям за отживелите закони. Много хора се нуждаят от помощ. Трябва да им се помогне! Говорил съм с десетки от тях по телефона (те ме свързват), хора като мен, които не могат да преживеят нито ден без помощ… И все пак се тревожа… Но какво мога да направя? Ако аз откажа, други ще се заемат с тази работа…