Робърт Лъдлъм - Документът на Матлок

Матлок бавно се изправи, ръцете му трепереха, цялото му тяло се тресеше. Погледна към пътя, към голямата черна лимузина, открояваща се под стихващия дъжд. Това щеше да бъде последното му залагане, върховното му усилие.

Нещо тревожеше ума му, нещо неуловимо, но осезаемо. Трябваше да се довери на това усещане, както бе започнал да се доверява на инстинктите на преследвача и преследвания.

Старецът.

Отговорът се криеше някъде в дома на Лукас Херън.

Паркира лимузината на четиристотин метра от дома на Херън и тръгна към него по бордюра, готов да скочи в близките храсти при звука на приближаваща кола.

Коли нямаше.

Мина покрай една къща, после покрай друга, като всеки път претичваше, без да изпуска от поглед осветените прозорци — да не би някой да го следи.

Никой не го гледаше.

Стигна до имението на Херън и запълзя. Бавно, предпазливо и тихо се придвижваше по алеята за коли. Къщата беше тъмна, коли нямаше, нямаше хора, нямаше признаци за живот. Само духът на смъртта витаеше над него.

Тръгна по чакълената пътечка и очите му различиха някаква хартия, закачена за предната врата, едва видима в мрака. Приближи и запали клечка кибрит. Шерифът бе запечатал входната врата.

Още едно престъпление, помисли Матлок.

Заобиколи къщата и пред вратата на градината си спомни живо вида на Херън, тичащ през ливадата към непристъпната зелена стена, в която изчезна.

И задната врата беше запечатана от шерифа. Хартията бе залепена направо върху стъклото.

Матлок извади пистолета от колана си и колкото можеше по-безшумно строши малка част от стъклото вляво от печата. Отвори вратата и влезе.

Първото, което го впечатли, беше тъмнината. През последната седмица бе започнал да разбира, че светлината и мракът са относителни. Нощта имаше своя светлина, към която очите можеха да привикнат, дневната светлина често беше измамна, изпълнена със сенки и смътни невидими петна. Но в къщата на Херън мракът беше пълен. Запали клечка кибрит и разбра защо.

Прозорците на малката кухня бяха закрити с щори. Само че не обикновени, а специални. Платът беше плътен и опънат на рамките с помощта на вертикални летви, прикрепени с големи алуминиеви винтове. Приближи до прозореца над умивалника и запали нова клечка. Щорите не само че бяха по-плътни от обикновените, но летвите и катинарът отдолу ги крепяха плътно към рамката. Никаква светлина не можеше да влезе или да излезе през прозореца.

Нуждата на Херън от уединение бе учудваща. Ако всички прозорци в стаите бяха запечатани, то това уединение е било постигнато напълно.

Запали трета клечка кибрит и влезе в гостната. Това, което зърна в трепкащата светлина, го накара да се закове на място. Дъхът му спря.

Стаята беше обърната наопаки. По пода лежаха разкъсани книги, преобърнати и разпрани мебели, дори мазилката бе изкъртена от стената. Все едно, че влизаше в собствения си апартамент след гостуването у Бийсънови. Холът на Херън беше грижливо претърсен.

Върна се в кухнята да види дали мракът не му бе попречил да забележи нещо. Да, всички чекмеджета бяха отворени, всички шкафове — разровени. На пода в килера видя две фенерчета. Едното не работеше, но второто светна.

Върна се бързо в хола и насочи лъча на фенерчето към прозорците. Всички бяха покрити с щори, заковани за рамките.

Отсреща в тесния вестибюл пред още по-тясната стълба зееше отворена врата. Водеше към кабинета на Херън, където, ако това бе възможно, цареше още по-голям хаос. Два шкафа с папки лежаха преобърнати, задните им дъски бяха разковани; голямото, покрито с кожа бюро бе издърпано от стената, насечено на трески и всяка повърхност беше разбита. Както и в хола, мазилката бе изкъртена тук-таме от стените. Матлок предположи, че тези места са звучали кухо при почукване.

Горе в двете малки спални и в банята го чакаше същата картина.

Върна се долу. Дори стъпалата на стълбата бяха изкъртени.

Домът на Лукас Херън бе претърсен от професионалисти. Можеше ли той да открие нещо, ако те не бяха успели? Влезе пак в хола и седна върху останките от едно кресло. Обзе го потискащото усещане, че и последното му усилие ще завърши с провал. Запали цигара и се помъчи да подреди мислите си.

Претърсващият не беше намерил това, което търсеше. Или беше? Нямаше начин да установи със сигурност. Само че убиецът там, на полето, беше изревал, че старецът е „записал всичко“. Като че ли този факт бе не по-малко важен от отчаяно жадувания корсикански документ. И все пак беше добавил: „Може да е излъгал… може да е излъгал…“ Излъгал? Защо му е на един изплашен до смърт човек да поставя под съмнение нещо толкова важно?