Робърт Лъдлъм - Документът на Матлок

Защото Лукас Херън, дългогодишен председател на Катедрата по романски езици, изпитваше ненаситна страст към думите и тяхното използуване. Какво беше по-подходящо за изразяване на завършеност от символа „30“?

Всеки първокурсник по журналистика знае, че XXX в края на страница на вестник означава край на статията. Продължение няма да има.

Всичко е казано.

Матлок държеше обърнатата снимка в лявата си ръка, а в дясната стискаше фенерчето. Навлезе в гората малко вляво от къщата, както беше указано на схемата. Числото „трийсет“ можеше да е футове, ярдове, крачки… разбира се, не инчове или сантиметри.

Отмери трийсет фута напред, трийсет — надясно. Нищо.

Нищо, само подгизнали, избуяли храсталаци, които се впиваха в краката му.

Върна се при изходната точка и реши да съчетае ярдове с крачки, защото крачките в такава непроходима като джунгла среда едва ли можеха да са еднакви.

Направи трийсет крачки и продължи, докато станаха трийсет ярда. Върна се при пречупените клонки, с които означи трийсетте крачки, и тръгна встрани.

Пак нищо. На мястото, което изчисли, се извисяваше стар прогнил клен. Нямаше нищо друго. Отиде пак при счупените клони и продължи към втория знак.

Трийсет ярда. Деветдесет фута, плюс-минус един-два. После бавно трийсет ярда през просмуканите с вода листа до следващия белег. Още деветдесет фута. Общо сто и осемдесет. Почти две трети от футболно игрище.

Сега вървеше по-бавно, храсталакът се сгъсти или поне така му се стори. Съжали, че няма мачете или друго средство, с което да разчиства мокрите клони пред себе си. По едно време обърка броенето и не знаеше колко крачки е направил — двайсет и една или двайсет и три. Имаше ли значение? Щеше ли да окаже влияние разликата от няколко фута?

Стигна до следващото място след двайсет и осем или трийсет крачки. Разликата беше малка, ако имаше нещо. Насочи фенерчето към земята и започна да го движи напред-назад.

Нищо. Само мокри треволяци и подгизнала пръст. Продължи да мести лъча, наведе се и напрегна очи, като все се питаше дали не е отминал мястото — всичко му изглеждаше еднакво.

Вероятността за неуспех нарастваше. Дали да не започне пак? Може би трийсетините означаваха друга мярка — метри, или множество от други чиста, кодирани някъде в схемата. Ами точките на пунктираните линии? Дали да не ги преброи? Защо имаше точки?

Мисълта му се върна на точките и той извади снимката от вътрешния си джоб. Докато се изправяше и изпъваше, за да опъне мускулите на гърба си, които го боляха от навеждането, кракът му докосна твърда, неподдаваща се повърхност. Отначало помисли, че е клон или може би камък.

Изведнъж разбра, че не е нито едното, нито другото.

Нищо не виждаше, всичко бе обрасло в трева. Но с крака си усещаше очертанията на предмета. Беше прав, гладък. Нещо чуждо в гората.

Наведе лъча на фенерчето и видя, че не е трева. Беше цвете с дребни пъпки, някои разцъфнали. Цвете, което се нуждаеше от слънчева светлина или пространство.

Цвете от джунглите. Неуместно купено и присадено.

Отстрани го и се наведе. Под него имаше плътна, лакирана дървена плоскост, широка около шейсет сантиметра и дълга може би четирийсет и пет сантиметра. Беше заровена на около пет сантиметра в земята, повърхността й бе стругована и толкова силно лакирана, че пластовете защитно покритие отразяваха лъча на фенерчето като стъкло.

Заби пръсти в земята, и вдигна парчето дърво. Под него имаше потъмняла метална плоча, вероятно бронзова.

На майор Лукас Н. Херън в знак на благодарност от офицерите и войниците от рота „Браво“ на Четиринайсети десантен батальон, Първа морска дивизия.

Матлок имаше чувството, че пред него е надгробна плоча. Разчисти калта и разкопа около метала. Застанал на четири крака, бавно повдигна плочата и внимателно я отмести. Намери онова, което търсеше.

В земята бе заровена метална кутия, в каквито библиотеките съхраняват ценни ръкописи. Херметична, водонепропусклива, устойчива на климатични въздействия, хранилище за векове.

Ковчег, помисли Матлок.

Вдигна я и промуши студените си мокри пръсти под затегнатия капак. Трябваше му доста време, за да го отвори, но накрая успя. Чу съскането на въздух — като че ли отваряше херметично запечатана кутия с нес кафе. Гумените ръбове се разделиха. Вътре видя бележник, подвързан с изкуствена кожа.

Разбра, че е открил обвинителния акт.

Бележникът беше дебел над триста страници и всяка дума бе написана на ръка с мастило. Нещо като дневник, но записките бяха различни — някои много кратки, други по цели страници. Нямаше постоянство и по отношение на датите. Дните ту следваха един след друг, ту с прекъсване от цели седмици, дори месеци. Начинът на излагането на мисълта също се променяше. Ясното последователно изложение се редуваше с неразбираеми, разпокъсани мисли, писани с трепереща ръка, с нечетлив почерк.