Робърт Лъдлъм - Измамата Прометей

— Дай по-близко!

— Ето ги! На волана мъж, до него — жена — каза по-младият.

Ник натискаше газта, а старата таратайка кихаше, ръждивият ауспух плюеше мазен дим.

Изглежда, не бяха успели да се измъкнат. Познатият рев отново звучеше над тях. Отпред и отляво на пътя изскочи голям дървен надпис — „Кемп Чипиуо“. Зад него се виждаше тесен проход между дърветата, черен път със стари коловози водеше някъде навътре в гористия район.

Сега по-ясно изпъкна и друг — по-малък надпис, а на него пишеше „Затворено“.

Шумът над тях се увеличи, ревът премина в нечовешки вой.

Ясно защо — мястото бе доволно пусто, далеч от оживените пътища и множеството превозни средства. Затова хеликоптерът снижаваше и заемаше удобна позиция…

Брайсън рязко зави и колата стъпи на черния път. Отиваха някъде сред дърветата.

— Никълъс, какво правиш? — извика Елена.

— Надявам се да се скрием под короните на дърветата — рече Ник. — Може да се открие възможност да избягаме…

— Ама те не ни преследват току-така, нали? Не можахме да им се изплъзнем със смяната на колата…

— Не, миличка. Мисля си, че имат по-специални планове.

Нестихващият рев доказваше, че машината отгоре им съвсем не ги е загубила, напротив — следеше ги с лекота и се движеше съответно. Черният път изведе колата на широка поляна, а сетне на друг път, още по-лош и очевидно съвсем неподходящ за автомобили. А Брайсън караше максимално бързо с кола, която бе в лошо състояние и съвсем непригодена за сегашния терен, картерът непрекъснато удряше в камъни и бабуни, клоните на околните дървета силно дращеха и от двете страни.

Тогава чу, а сетне и забеляза, че хеликоптерът ги изпревари и застана отпреде им, обърна се с носа към тях и бавно започна да снижава. Отново се зададе поляна, автомобилът летеше право към нея. Ник стъпи на спирачката с все сила, колата поднесе и се завъртя, удари се в страничните дървета. Елена изпищя ужасено и се опря и с двете ръце на пространството под предния прозорец.

Няма накъде да се маневрира, тук е много тясно, трескаво пресмяташе Ник.

Сетне доджът навлезе в широката поляна с дървени къщички, хеликоптерът снижи още повече и увисна на не повече от шест-седем метра от земята с леко наведен към тях нос.

— Нали имаш пистолет? — извика Елена.

— Какво мислиш, че мога да направя? Той е брониран, кабината е покрита с армирано стъкло, пък и разстоянието е голямо за пистолет като моя.

Хвърли светкавичен поглед към вертолета — търсеше с очи картечниците и веднага ги забеляза, заедно с висящите отдолу чифтове ракети. За малко щеше да се блъсне в една къщурка, изви рязко и мина на сантиметри от нея.

След секунда къщичката изригна в огнен стълб — изглежда, имаха и запалителни ракети.

— По нас се целят! Ще ни убият! — изпищя Елена.

Брайсън напрегна цялата си воля и се опита да се съсредоточи максимално. С периферното зрение улови хеликоптера, който полетя към него. Изви рязко волана на дясно, колата поднесе и гумите засвириха в пръстта и тревата.

Дум! Ново попадение, този път на метър от автомобила! Дум — втора къщурка се превърна в огнено кълбо.

Съсредоточи се! Не се отвличай! Ето там! Ляво — дясно…

Главата му ще се пръсне. Накъде? Няма място, където да се скрият от следващата ракета!

Боже мили! Поредната изсъска над тях, стори му се, че се плъзна по покрива и веднага големият дъб пред тях стана на трески, които пламнаха. Сега почти цялата поляна гореше, огънят се разпространяваше светкавично, поглъщаше сухото дърво на къщите, тревата, дърветата. Пламъците съскаха, дървото пращеше… Боже мили!

Чу се, че крещи като обезумял. Направо бе луднал, ужасен от неспасяемостта на положението, от цялата му щуротия и безизходност!

Отпред се мярна нещо като мост. През поляната минаваше широка, кална на вид река, а над нея висеше мост, разнебитен, стар, дървен. Натисна газта, стисна кормилото. Видяла паянтовата структура, Елена пак изпищя:

— Къде отиваш? Няма да ни удържи, не е за автомобили, не виждаш ли…!

Дърветата отпред лумнаха в пламъци, профуча нова ракета, отново пропусна. Навлязоха в истинска огнена стихия — лъхна ги нетърпима жега, Ник реши, че колата ще се запали и експлодира, но някак си минаха и стъпиха на моста. Той се разлюля и заигра на около три метра над водната повърхност. Водата отдолу течеше — ленива, безучастна към всичко онова, което ставаше наоколо.

— Боже! — неистово крещеше Елена. — Няма да ни удържи!

— Бързо сваляй стъклото! — остро й викна Ник и сам направи същото. — Разкопчай колана и поеми въздух колкото можеш…