Робърт Лъдлъм - Измамата Прометей

Сега роторите на машината свистяха вече почти над тях, а Брайсън повече ги усещаше, отколкото чуваше.

Отново натисна газта докрай и колата полетя върху пукащите и прегъващи се дървета.

— Никълъс! Божичко…

Изведнъж нещата се промениха: движението им стана бавно, бавно, мудно, като на забавен кадър, времето сякаш постепенно спираше… Автомобилът залази по моста, сетне плавно цопна в реката, Брайсън изрева, стиснал волана, Елена се вкопчи в дясната му ръка с безмълвно разтворена уста. Падаха бавно, сякаш завинаги…

Плясъкът бе шумен, някак си разлят. Пръските полетяха нагоре на тласъци, на тласъци, а наоколо стана хладно и матово мътно. Отзад нещо изтрещя, може би поредната ракета разруши моста.

Притъмня, колата потъваше, водата мощно нахлуваше през прозорците. Имаше видимост на не повече от метър, метър и нещо. Брайсън бързо откачи колана и издърпа Елена към себе си. Сетне един подир друг двамата се оттласнаха от седалката и постепенно се измъкнаха от колата, с плавни, сякаш стилизирани движения — напред и още напред, сетне нагоре и още по-нагоре: от мътните и сенчести дълбини към повърхността. Брайсън я теглеше с все сила, но тя бе добра плувкиня, макар че сега бе много уплашена. Когато въздухът му се свърши и пред очите му съвсем притъмня, Ник внимателно подаде глава. Лек плясък, разтърси глава и се огледа: само тръстики и блатна трева. Тихо, необичайно тихо.

Елена изплава след по-малко от секунда, разтърси мокри коси и шумно пое дъх.

— Дръж главата ниско — задъхано предупреди той.

Тръстиките пречеха, но сега добре чуха буботенето на хеликоптерните двигатели. Брайсън посочи с палец надолу, Елена кимна, двамата дълбоко поеха въздух и пак се потопиха.

Инстинктът за самосъхранение и оцеляване е извънредно ценен източник на жизнена енергия. Той ги движеше, той помагаше да останат под водата по-дълго от обичайното, той им даваше извънредни, допълнителни сили. Когато след време отново изплаваха, наоколо тръстиките си бяха все така гъсти, но вертолетът се чуваше някъде далеч, радостно далеч. Като все пак внимаваше, Брайсън се осмели да надигне глава по-високо и тогава видя, че машината е набрала височина, вероятно за да обхване по-голям район. Онези имат мощни електронни бинокли, Ник изобщо не се съмняваше в това.

Това е добре, помисли той, не са сигурни дали не сме се удавили, но и не знаят къде точно се намираме.

— Хайде пак — подкани той Елена и двамата отново се гмурнаха.

Сега вече в бягството им имаше ритъм и изработен почерк, плуваха под вода и по течението, свършеше ли им въздухът, излизаха на повърхността, почиваха, набираха сили, скрити сред обилната речна растителност.

Продължиха в този дух в продължение на час. Когато изплаваха за пореден път, вертолетът нито се виждаше, нито се чуваше. Загубили мишените, преследвачите си бяха отишли. Но едва ли са стопроцентово сигурни, че сме се удавили, помисли Ник.

Тук реката вече бе по-плитка, можеха да застанат прави, подадени почти до кръста, и да починат повече. Елена изстиска косата, изтри калта от лицето си, Брайсън последва примера й и сърдечно се разсмя, макар че то бе повече от облекчение, отколкото поради комичността на ситуацията.

— Значи такъв е животът на агента — рече Елена. — Не е за завиждане.

Канцеларският аналитик опознава дейността на разузнавача практик, усмихна се вътрешно Ник.

— Е, това, сегашното, е левашка работа. Виж, да се гмуркаш в каналите на Амстердам — това е нещо по-друго — каза й той с усмивка. — Три метра и нещо надолу. Една трета е тиня с мръсотии от всякакъв род и вид. Втора трета — велосипеди — ръждиви, изпочупени — одраскаш ли се в метала — Бог да ти е на помощ, боли, инфекции, не ти е работа. Да не говорим, че една седмица подир това смърдиш. Така че сегашното е просто приключение за разхлаждане в природен резерват.

Изкачиха се по речния бряг. Вече подухваше хладен ветрец, люлееше тръстиката, направо замръзнаха. Елена се разтрепери от студа, Брайсън я прегърна, опита се да я стопли колкото може.

На по-малко от миля от „Кемп Чипиуо“ се натъкнаха на ресторант с бар. Мокри и замръзнали, както си бяха с мръсните дрехи, седнаха на барчето и поръчаха кафе. Отпиваха живителната течност с благодарност, говореха тихичко и не обръщаха внимание на неприязнените погледи на бармана и няколкото посетители.

Висящият от тавана телевизор предаваше поредната серия от възглупава сапунена опера. По едно време барманът насочи апаратчето за дистанционно управление и превключи на Си Ен Ен. На екрана се появи аристократичната физиономия на Ричард Ланкастър, показваха кадри от поредните му изявления пред Конгреса. Зад кадър говореше коментаторът: