— … според някои източници вероятно новата международна институция ще оглави г-н Ланкастър. Отзвукът в тази връзка във Вашингтон е безсъмнено много положителен. Не успяхме да намерим за коментар самия Ланкастър, който в момента е на рядка и напълно заслужена работна ваканция на Тихоокеанското крайбрежие…
Елена се сепна и дръпна Ник за ръкава:
— Ето! Започва се. Дори и не се опитват да го крият повече. Боже мили, какво всъщност става?
Два часа по-късно двамата успяха да чартират самолет за Сиатъл.
Не можеха да заспят, продължаваха да обсъждат нещата тихо, припряно. Планираха, нахвърляха идеи, стратегия, държаха се за ръцете и ужасно се страхуваха, че думите на Хари Дън ще се окажат пророчески: КЪСНО Е ВЕЧЕ, МНОГО КЪСНО…
Успяха да си вземат апартамент в Олимпийския хотел на Сиатъл, един от най-претъпканите в града и за щастие много удобно разположен недалеч от междущатското шосе №5. Там, в голямата блъсканица, щяха да се загубят много по-лесно сред тълпата, евентуално да избягнат разпознаване. Извадиха късмет и с друго — в хотела имаше колкото душа им иска компютърна техника, комуникационни връзки, интернет услуги, карти и указателна литература за туристи.
Напрежението обаче вече си казваше думата. Бяха пренапрегнати, целеустремени към невроцентъра на мрачната организация, известна с името Прометей — мястото на тазвечерната среща на нейните шефове. Казаното от Дън се потвърждаваше и от редица други косвени фактори. Например всички даващи под наем лимузини агенции и фирми бяха обявили, че услугите им са „изчерпани“ поради голямо мероприятие същата вечер. Повечето дискретно отказваха конкретна информация, но един от собствениците не можа да се въздържи и с гордост каза, че е дал кола под наем лично на гост на Грегсън Манинг и сякаш мед му капеше от устата, докато споменаваше името. На сиатълското летище „Такома“ непрекъснато кацаха чартърни машини, всички ВИП изходи бяха завардени от частни охранители. И никой не разкриваше имената на пристигащите посетители. Мерките за сигурност бяха почти безпрецедентни.
Същото можеше да се каже и за секретността, обвила името и живота на самия Манинг. За него бяха писали няколко журналисти, получили внимателно редактирани съобщения за печата с факти за битието му, и това бе всичко. Веднъж публикувани, нищо повече не се бе промъкнало по страниците на вестниците или в шоутата на електронните медии. Все едно нищо не се знаеше за този човек.
Все пак късметът им проработи — успяха да научат повече неща за прочутото имение на Манинг на брега на езерото извън Сиатъл. Наричаха го „цифрова крепост“ и „умна къща“, защото беше претъпкано с електроника — защитна и функционална, а то бе повече от вила в конвенционалния смисъл на тази дума, всъщност истинска резиденция на много богат човек. Построяването му бе отнело години и журналистите бяха писали какви ли не типични за папараците небивалици. В началото Манинг се бе опитал да спре репортерските набези и като не бе успял, бе прехвърлил акцента на контрола върху написаното. Тук напълно бе успял: описваха владението му с нотки на прехласнато възхищение, поместваха дълги материали в специализирани издания като „Аркитекчъръл дайджест“ и „Хаус енд гардън“, електронните медии излъчваха репортажи, големи статии със снимки бяха излезли и в меродавни източници като „Ню Йорк таймс мегъзин“ и „Уолстрийт джърнъл“.
Освен снимките тук-таме се бяха промъкнали недоизпипани и непълни планове на имението, но те позволиха на Елена и Брайсън да получат представа за мястото, разположението и приблизителната употреба на някои от помещенията. По-голямата част от този футуристичен имот на стойност сто милиона долара бе скрит в скатовете на околната хълмиста местност и практически бе под земята. Имаше закрит басейн, тенискорт, киносалон, конферентни зали, гимнастически салон и различни спортно-развлекателни инсталации за боулинг, стрелба, баскетбол, голф. Голямата морава пред къщата бе точно на езерния бряг заедно с два малки дока с лодки и моторници — това Брайсън не пропусна да забележи, а точно под нея бе построен гигантски подземен паркинг.
Според него обаче най-интересната характеристика на дома бе електрониката — цялата необятна по предназначението си цифрова техника бе включена в мрежа и можеше да се управлява както на място, така и от разстояние — например от сиатълската централа на „Систематикс“. Редица съоръжения бяха програмирани пък да служат на различни прищевки на обитатели и гости: посетителите получават електронни модули във формата на карти — в тях хората от поддръжката залагат вкусовете и предпочитанията на съответното лице: от изкуство и музика до осветление и температура. Картите изпращат сигнали до стотици реагиращи незабавно сензори. Така например в определените за даден гост помещения температурата, музиката и осветлението се променят по негов вкус.
Читать дальше