Робърт Лъдлъм - Измамата Прометей

По стените висят плоски екрани, оформени като картини — те показват забележителни произведения на изкуството, извиквани от бази данни с някъде около 200 милиона образа. Манинг се бе сдобил тихомълком с права върху повечето от тях. В една статия пишеше, че посетителят получава именно онова, за което жадува душата му: било руски икони, било Ван Гог, Пикасо, Моне, Кандински и т.н. Качеството на възпроизвеждане било толкова високо, че не си сигурен какво виждаш — оригинал или електронен образ.

Брайсън четеше подобните писания с усмивка, но веднага забеляза, че липсва най-същественото — никъде нямаше и дума за сигурността и охраната. Е, намери дежурните приказки за скрити навсякъде камери (дори и в каменните стени), както и спекулации, че посетителските модули не били само да служат на вкусове и прищевки, а непрестанно предавали сигнали за местонахождението на носителите, което можело да бъде определено с точност до 15 см плюс или минус. Всички тези системи се наблюдавали и от централите на „Систематикс“. Няма нищо чудно, мрачно помисли Брайсън.

Този Манинг разполага с власт, по-голяма от президентската.

— Не би било лошо да се доберем до оригиналните планове — замислен рече Ник, след като двамата с Елена бяха прочели цял куп статии по темата, взети от хотелската библиотека или изтеглени от Интернет.

— Сигурно е невъзможно.

— Предполага се, че строителят е оставил копия от плановете си в хранилището на градския съвет. Така е по закон, пък и го пише тук — отбеляза Брайсън. — Едва се побрали в цели седем чекмеджета. Но съм почти сигурен, че са вече „изгубени“. Хора като Манинг няма да оставят такава деликатна информация на произвола на съдбата. Пък архитектът за нещастие живее и работи в Скотсдейл, Аризона. Предполагам, че оригиналите са в него, но нямаме време да летим чак до Аризона. Така че трябва да минем без тях или да измислим нещо друго…

— Никълъс — остро рече Елена, — какво пак си намислил?

— Трябва да вляза на всяка цена. Без това няма да стане. Там е центърът на техния заговор. И единственият начин да го спрем, е на място, със свидетелска фактология, директни улики.

— За каква свидетелска фактология говориш, Ник?

— Лично да видя членовете, лицата им, да науча имената на онези, за които не знаем. Снимки, видео, аудиоинформация — за такива неща говоря. Повече светлина в мрака. Това е единственият начин.

— Виж, Ник, сигурно е по-лесно да се влезе във „Форт Нокс“, отколкото в резиденцията на Манинг!

— Е, да — в някои отношения по-лесно, в други пък — по-трудно.

— Но най-вече — по-опасно!

— Е, без опасност не може. Никъде не дават наготово. Пък сега го няма и Управлението да ни даде гръб. Трябва да разчитаме на себе си.

— Нужен ни е Тед Уолър, Ник!

— Как да го открия къде е? Нали опитах: системата канали все още работи, кодирани съобщения се приемат с потвърждение, че ще бъдат предадени на съответния човек. Но досега той не ни е потърсил, нали?

— Ако е жив, сто на сто ще се обади.

— Е, добре де, поне знае как да ни намери.

— Но ти да се опитваш да влезеш в онова имение сам…

— Трудно ще бъде, Елена, но имаме шанс — особено с твоя помощ и с компютърните ти умения. Нали чете, че сигурността в имението се контролира и местно, и от централата на „Систематикс“?

— Но това нищо не помага — вероятно централата я охраняват още по-строго.

— Безсъмнено — кимна Ник. — Обаче уязвимото място е във връзката. Как са свързани двете звена?

— Сто на сто са използвали най-сигурните методи.

— Е, кои са те?

— Оптични влакна, кабели, дълбоко под земята. Физическа връзка между имението и централата.

— Не можем ли да се включим към нея?

Елена го погледна и по лицето й бавно се разля усмивка.

— Никълъс, почти всички специалисти твърдят, че е невъзможно.

— А ти?

— Аз смятам, че може…

— Как?

— Преди няколко години в Управлението разработихме методика.

— Познаваш ли я добре?

— Естествено. Ще трябват някои по-специални материали, но не е нещо, което да го няма в големите компютърни магазини.

Брайсън поривисто я прегърна и целуна.

— Супер! И аз имам някои идеи за покупки, ще трябва да установя и наблюдение над имението. Но първо трябва да се обадя в Калифорния.

— На кого?

— На компания в Пало Алто, с която съм имал работа под чуждо име, като агент на Управлението. Основана е от руски емигрант на име Виктор Шевченко, истински гений в областта на оптиката. Имаше договор с Пентагона и въпреки това успяваше да продава рядка техника на черно, разни секретни компоненти и прочие. Така се и запознахме. По време на едно организирано от мен ужилване налетях на него, но не го предадох на властите, реших, че ще е много по-полезен като помощник, а може и да ни доведе до по-едри риби. Той запомни моя жест с благодарност и сега е време… да върне услугата. Той е един от малцината, които могат да ми осигурят онова, от което се нуждая. Но трябва да позвъня веднага, за да има време да ми го достави като самолетна пратка.