Робърт Лъдлъм - Измамата Прометей

Чернокожият я бе изключил. И убил Дън.

Значи той е бил под наблюдение през цялото време. И не само той. ДВАМАТА СА БИЛИ ПОД НАБЛЮДЕНИЕ — и той самият, и Дън. Но защо го убиха — заради разговора с него — Брайсън?

Ник хукна към изхода.

— Сър, засякохме го.

Помещението бе практически почти задръстено с апаратура — множество монитори на високи стойки — по екраните постоянно трептяха най-различни образи и данни с отлично качество и висока степен на разделителност. Идваха от геосинхронизираните спътници. Помещението бе на най-горния етаж на висока сграда в Сънивейл, Калифорния, точно над голям диетичен център, където цялата тази техника бе на практика отлично скрита.

Младият мъж сочеше към монитор 23А. По-възрастният, с микрофон пред устата и комплект слушалки на главата, проследи с поглед ръката му.

— Ето го — зелен буик — рече младият. — Номерата са същите. На волана е мъж, до него — жена.

— Пуснахте ли ги в програмата за разпознаване?

— Да, сър. Положителен резултат. Те са.

— Посока?

— Южна.

По-възрастният кимна.

— Добре. Изпратете екип 27 — нареди той.

На волана бе Ник.

Трябваше незабавно да се доберат до Сиатъл, до най-близкото летище и оттам да хванат редовен полет или да чартират машина. На езерото… Вилата на Манинг на езерото извън територията на Сиатъл и прилежащите сателитни селища.

Групата Прометей се събираше там. Всичките й членове — до един. На съвещание. Но за какво?

Каквото и да бе то, всички щяха да бъдат на едно място. Незабавно трябва да отида там, трескаво разсъждаваше Брайсън.

— … онзи чернокож санитар… — мислеше на глас Ник.

Все още не можеше да си спомни къде го е виждал. Къде се бяха срещали?

Внезапно споменът нахлу. Ярки образи пробягаха като цветен филм през съзнанието му. Ами да! Бетонната сграда на тоалетната в Рок Крийк парк. Шофьорът на Дън блъска по вратата, настоява да говори с шефа си. Висок и строен, но силен и мускулест чернокож. Соломон. Открива огън по него, от очите му струи омраза, сетне пада мъртъв на земята, а от раните в гърдите му струи кръв. Застрелян е от собствения си шеф…

Естествено!

— Шофьорът на Дън и човек на Прометей!

— Но нали ми разказа, че Дън го убил?

— Е, театър за глупаци като мен! Мислиш, че в ЦРУ нямат експерти по специалните ефекти както в киното? Торбички с червена течност, експлозивни зарядчета за имитация на куршуми — зашити в дрехите и задвижвани с батерии. Какви по-големи хитрости има! Аз тогава му се опъвах, изразявах съмнения и той е решил да разиграе нещо по-драматично, та да ме вкара в правия път. Чакай малко… я слушай!

Елена наклони глава на една страна и се заслуша. Някъде наблизо равномерно и тихо пърпореше двигател на хеликоптер. Грешка нямаше. Но пък наоколо не се виждаше нито летище, нито хангари.

— Трябва да е вертолет — от онези с обезшумените мотори. Много вероятно да е точно над нас. Имаш ли огледалце в чантата?

— Имам.

— Отвори прозореца и леко го подай под ъгъл. И внимавай да не отразиш слънчев лъч!

— Значи ни преследват, така ли, Никълъс?

— Вероятно да, и то от известно време насам. Усетих го, но не обърнах достатъчно внимание. Сигурно ни следва вече мили наред.

Елена направи исканото от Брайсън.

— Да, хеликоптер, малко зад нас.

— По дяволите!

Огледа знаците — току-що профучаха покрай табела, указваща, че след няколко мили има крайпътен паркинг с кафетерия. Даде газ, излезе в най-външното платно и се нареди зад очукан додж, вече дал десен мигач.

Колата бе доста старичка, здраво проядена от ръжда, ауспухът почти се допираше до земята. В паркинга от кабината излезе изпит и омазан дългокос тип с мътни очи и зацапани джинси, черна барета, а над тенис фланелката с образите на „Грейтфул Дед“ — зелено маскировъчно яке. Типичен наркоман, най-вероятно дрогиран и сега, който се запъти към кафетерията.

— Какво правиш? — попита Елена.

— Вземам контрамерки — отвърна Ник и измъкна документите от жабката на взетата под наем кола. — Слез с мен. Вземи си чантата и всичко, което си носиш.

Тя тръгна след него, все още учудена.

— Виждаш ли онзи тип от доджа?

— Да, защо?

— Запомни физиономията му.

— Няма да е мъчно — с тази противна мутра.

— Стой тук и го чакай да излезе!

И като й даде още няколко указания, Брайсън забърза след него и влезе в сградата. Мъжа го нямаше нито на опашката пред касата, нито пред автоматите. Вероятно бе в тоалетната. Завари го там — вече облекчен и застанал пред мивката. Това донякъде го учуди — не вярваше, че такъв човек си мие ръцете. Застана зад него и улови погледа му в огледалото.