Робърт Лъдлъм - Измамата Прометей

— Какво, по дяволите, пипаш там, а? — изпъшка Дън. — Не го спирай! Морфинът вече не ми действа, минах на по-силни лекарства.

Брайсън премълча, изчака. Кетаминът има бързо въздействие и ефектът не закъсня. Дън започна да се поти, запъшка и се зачерви.

— Не разбираш, а, Брайсън? Все още не си загрял…

— Какво да загрея?

— Не си ли разбрал какво е станало с хлапето?

— Кое хлапе, чие?

— На Манинг…

Брайсън помнеше разпечатаните от Елена данни, сред тях имаше и негова биография.

— Е, имал е дъщеря, която била отвлечена.

— Отвлечена, а… че това е само началото, бе, Брайсън. Той е разведен, дъщерята била всичко за него на този шибан свят… отивал на някакво благотворително тържество шшшш големи почести за него… — съскаше Дън и думите излизаха все по-трудно. — В Манхатан, голям купон, а малката — Ариел — била в апартамента на „Плаза“ с една френска студентка — тя й давала уроци и живеела у тях… Манинг се връща, онова момиче, френското — заклано, дъщерята я няма…

— Боже мой!

— Някакви боклуци — да направят малко бързи пари… — гласът му почти заглъхна. — … Веднага платил откупа… ама нищо… онези я отмъкнали в някаква отдалечена вила… Пенсилвания… Манинг да вземе… да не се подебава много-много…

Очите на Дън се затвориха. Брайсън изчака секунда-две. Май бе прекалил с дозата? Бързо се изправи и пипна бутона на системата. След малко Дън отвори очи.

— Този тип държи в джоба цялата шибана електронна империя… казал на ФБР, че ще помогне… само да кажат какво искат — наблюдение… то ФБР сателити има, имаме и ние, ама нали е забранено… пуста правителствена заповед номер 1233 — те не могат да снимат над… какво по дяволите…

Погледът му се поизясни малко, думите станаха по-отчетливи:

— Онези педали от правосъдието не дават разрешение за подслушване… мобилни телефони — фасулска работа… бюрото прецака цялата игра… бюрокрацията си е… майката, Брайсън… Защитаваме индивида ли… правата му — човешките… вятър работа — защитават престъпника, неговия личен живот… а онова дете — на метър под земята, заровено в ковчег — оставили го бавно да се задушава…

— Боже мили! Истински кошмар!

— Манинг тогава се промени. Разбра кое къде е… как стоят нещата. Прогледна…

— Прогледна казваш?

Дън го изгледа, поклати глава, усмихна се съжалително. Брайсън се изправи.

— А Ланкастър? Той къде е? Говори се, че е на почивка някъде по Тихоокеанското крайбрежие — може би на северозапад? Ама мирише на лъжа, къде по това време… Питам те къде е той?

— Където са и всички други. Цялата банда Прометей, с изключение на моя милост… която всеки момент ще пукне. Къде си мислиш, че са? На езерото.

— Какво езеро, Дън? Къде?

— Вилата на Манинг. На езерото извън Сиатъл — сега гласът му вече определено заглъхваше, а очите му пак се затвориха. — Разкарай се, Брайсън, не съм добре…

— Каква е целта? Целта ми кажи! Защо?

— … като товарен влак лети към теб, брат ми, и спиране няма… — изтърси Дън.

Сетне се закашля и не спря почти цяла пълна минута.

— … не можеш го спря… закъснял си… затова по-добре се разкарай от релсите, за да не те помете…

Брайсън чу стъпки — някой идваше по коридора. Косата на тила му леко настръхна. Знаеше симптомите — шестото чувство го предупреждава: опасност! Стана и рязко излезе. С наведена глава закрачи по коридора — просто един загрижен лекар, който бърза към следващата си задача, към поредния пациент.

Размина се с чернокож санитар, който му се видя познат. Откъде? На края на коридора се извърна — чернокожият влезе в стаята на Дън. Позната физиономия, но не може да я свърже с нещо определено. Кой беше този човек?

Влезе в празна манипулационна с множество машини и апаратура и се замисли. Откъде го знае? Къде го е срещал? В коя страна? В каква връзка? В някоя операция може би, а те бяха толкова много. Да не би пък да е от преподавателските му дни?

Изчака няколко минути, подаде глава и огледа терена. Наоколо нямаше жива душа. Тръгна обратно към стаята на Дън. Ще мине бързо, ще надникне. Дали санитарят е още вътре? Така или иначе щеше да усети още отвън.

Зави на ъгъла на коридора и веднага забеляза отворената врата. Приближи и надникна — Дън спи.

Ами, спи…

Зелената линия на сърдечния монитор се бе изправила и тихо писукаше. Обичайно начупената графична линия на ЕКГ-то веднага му съобщи истината. Дън бе мъртъв — сърцето му бе спряло.

Влезе и се надвеси над него. Лицето на човека в леглото бе тебеширено бяло. Покойник. Нямаше никакво съмнение. Погледна системата — бе спряна, торбичката бе почти празна.