Робърт Лъдлъм - Измамата Прометей

— Ти как мислиш — може би именно Манинг е изпратил Ланкастър като свой човек в Белия дом? Може би това е било и едно от условията, когато е купувал „Меридит Уотърман“?

— Интересна идея. Но не забравяй, че Ланкастър познава Малкълм Дейвис още преди кандидатирането му за президент.

— Е, добре де и какво? Така или иначе още в началото Ланкастър бе един от най-активните му поддръжници. В политиката парите най-бързо купуват нечие приятелство. А сетне доброволно оглави кампанията на Дейвис.

— Безсъмнено Манинг тайно е помагал и там, подхвърлял е пари на Дейвис — канализирал ги е чрез „Систематикс“, ужким дарения от неговите служители, приятели и кой ли още не. Така Ланкастър е придобил ключова роля и във финансово отношение, за да стане още по-ценен за президента. Всъщност направо безценен. Загубилият всичко за една нощ Ланкастър, застанал на ръба на пропастта, изведнъж излиза от блатото на немотията и се впуска в още по-блестяща кариера, този път в политическата област. И е вече един от главните играчи на световната сцена.

— Всичко благодарение на Манинг. Ние самите можем ли да се доберем до него?

Брайсън поклати глава.

— Едва ли.

— Но пък вече познаваш Ланкастър лично — след срещата в Женева. Той ще се съгласи да разговаря с теб.

— Не и сега. Неговите хора вече са научили всичко, което може да се научи за мен, а той стопроцентово ме смята за персонална заплаха. Едва ли ще иска да ме види.

— Освен ако не спекулираш именно с тази заплаха. И да настояваш за среща.

— Е, и да се срещнем, какво? Какво ще постигнем? Според мен прекият контакт с него е прекалено груб подход. Струва ми се, че правилният път е посредством Хари Дън.

— Дън ли? Че защо?

— Познавам темперамента му. Няма да може да устои на покана от моя страна. Защото знае какво знам аз. И ще поиска да говорим.

— Добре, Ник, аз в тези неща опит нямам. Така че… не знам. А може и да е болен, както се твърди.

— За какво намекваш? Да не знаеш нещо, което аз не зная?

— Ами за телефонния номер, който взех от приюта. Нали го проверявахме за адрес, но много бързахме. Районът е град на име Франклин в Пенсилвания, а самият номер е на малка, частна, много специализирана болница. Всъщност болница приют. Може би Дън наистина се крие, но, изглежда, е и на смъртно легло.

До Франклин, Пенсилвания, директни полети нямаше. Най-бързият начин човек да стигне там бе с кола. Но и двамата отчаяно се нуждаеха от почивка. Поне за няколко часа. Бе жизненоважно да останат във форма — имаше още толкова много работа. Брайсън бе стопроцентово уверен в това.

Но в подобно състояние няколкочасов сън едва ли е най-доброто решение. Ник се събуди направо съсипан. Бяха се отбили в малък мотел в околностите на Манхатън, който им се стори достатъчно анонимен. Всъщност събуди го тихото тропане на компютърна клавиатура.

Елена изглеждаше напълно отпочинала. Вече облечена, тя бе включила малкия си компютър в телефонната розетка на стената в мотелската стая.

Заговори му, без да се обръща.

— „Систематикс“ е или най-впечатляващият пример за необуздан глобален капитализъм, или най-ужасяващата корпорация, която съм срещала. Зависи как ще погледнеш…

— Няма да погледна, преди да пия едно-две кафета — рече замаяно Брайсън.

Елена посочи с пръст към оставен на нощното шкафче малък поднос.

— Излизах преди около час. Може и да е изстинало, съжалявам.

— Благодаря, благодаря, и студено пак е по-добре от нищо. Ти изобщо спала ли си?

— Не, легнах си с теб и след половин час станах. Прекалено много мисли ми се въртяха из главата и сън въобще не ме хвана.

— И какво намери?

— Какво ли? — извърна се тя и го изгледа. — Ако информацията е власт, тогава „Систематикс“ е най-могъщата корпоративна организация в света. Мотото й е „Знанието е власт“ и, изглежда, то е единственият й организационен принцип. Може би и единственият елемент, който обединява многобройните й клонове и холдинги.

Брайсън отпи от кафето. Наистина бе изстинало.

— Аз защо съм чувал, че „Систематикс“ е софтуерна фирма и един от най-главните конкуренти на „Майкрософт“?

— Програмиране и компютри — това е само дребна частица от огромния й бизнес — безбрежен и силно диференциран. Вече знаем, че притежава дори и „Меридит Уотърман“, а чрез нея и Първа вашингтонска банка. Не мога да твърдя със сигурност, че контролира и английските банки, където са парите на тамошните парламентаристи, но подозирам, че е точно така.