Робърт Лъдлъм - Измамата Прометей

Тя раздразнено въздъхна и вдигна телефонната слушалка.

— Чарли, имаме ли договор с… една секунда… „Маккафри — Услуги“… хм, някакви си данни и прочие там?

Затисна книгата с длан и внимателно се заслуша в гласа отсреща.

— Човекът твърди, че трябвало да провери някакви си рутери, грешки…

Пак се заслуша внимателно, като измерваше Брайсън с очи.

— Добре, благодаря.

Прекъсна връзката и се сопна.

— Предполага се, че някой от фирмата ви трябва предварително да се обажда. Хайде, влизай. Сервизният асансьор е вляво — оттук по коридора. Слез на ниво „С“ — сутерен.

Щом стигна сутерена, Ник забърза към товарния сервизен вход-изход, който бе разузнавал предварително и където бе оставил да го чака Елена, облечена в същата униформа.

Архивният център бе голяма подземна зала с обезшумени стени, флуоресцентно осветление и дълги стелажи, върху които стояха еднакви сиви архивни кутии. Последните бяха наредени хронологично и носеха етикети на съответната година. Първите бяха от 1860 г., когато Илайъс Меридит — някогашен търговец на ирландски лен — основава банката. Колкото повече напредваха годините, толкова повече събраните материали се увеличаваха по обем и количество. Последните пък датираха от 1989 г. Архивите се деляха на няколко категории — досиета — клиенти, досиета — персонал, протоколи от заседанията на управителните тела, резолюции и решения, изменения и добавки на банковите закони и т.н. Различните категории бяха поставени в папки с различен цвят. Голяма част от информацията бе компютърно обработена. В едната част на залата имаше сървър и редица компютърни работни места.

Времето им отново бе кът. Не можеха да стоят тук дълго — след по-малко от час охраната щеше да дойде да провери защо се бавят. Започнаха да търсят веднага, като си поделиха задачите. Брайсън се зае с книжната част, а Елена седна на компютърния терминал и започна да се рови в компютризираните досиета, които нямаха специална защита.

Трудна им бе работата и доста неспорна, защото не знаеха къде точно да търсят. Дали в досиета — клиенти? Но на кои клиенти точно? Дали в документацията на по-големи преводи към офшорни сметки? Да, но каква бе гаранцията, че ще попаднат на нещо истинско, което започва с превод от една към друга и трета офшорна банка, за да завърши в някой сенаторски джоб, или ще се загробят с разкритие на укрити от разведена съпруга пари? Елена отново доказа находчивостта си, като впрегна компютъра да търси вместо нея — с ключови думи и еднотипни файлове. Но въпреки всичко часът си изтичаше и те не разполагаха с нищо конкретно.

Всъщност не бе съвсем така. Скоро успяха да установят, че липсват документи. Липсваха дори цели сектори от тях. След 1985 г. вече нямаше документирани извадки за банковите постъпления, за печалбите на съдружници, акционери. С помощта на компютърна програма Елена бързо успя да установи, че след въпросната година никъде няма черно на бяло какви пари са внасяни или теглени от съдружници/съсобственици.

Почти отчаян, често поглеждащ към часовника, по едно време Брайсън реши да се съсредоточи само върху Ричард Ланкастър. И се зарови в неговите архиви. Общото впечатление от документите бе същото, както и в разпространяваните за него легенди: Ланкастър се бе оказал истински финансов вълшебник, един от големите уолстрийтски умове. Бе попаднал в „Меридит Уотърман“ веднага след дипломирането си в Харвард и бързо напреднал. Само за няколко години бе израснал като агресивен финансист и печен спец в търговията с облигации, носещ огромен приход на фирмата. По-късно повишен в шеф на отдел, той се бе специализирал и в инвестиционния бизнес и валутните дела. Парите, спечелени от него в тази област, вече бяха много големи; предишното изглеждаше като джобни стотинки за деца. Само за десетина години Ричард Ланкастър се бе превърнал в сериозен банкер, практически най-печелившият в цялата институция.

Бившето уолстрийтско дете чудо сега бе финансов магнат. Благодарение на неговия замах и той самият, а и останалите съдружници бяха забогатели като крезове. Сключените сделки и най-вече комплексните му финансови операции бяха до една отлични удари, донесли огромни средства. Очевидно Ланкастър владееше и деликатното изкуство да играе в най-рискованите борсови сделки и фючърсната търговия, откъдето падаха огромни лихвени проценти. Брайсън допускаше, че до голяма степен Ланкастър е рискувал в тези масивни игри — като истински комарджия, но не на хазарт, а на световните капиталови пазари. И продължавал да печели именно като играч, който вярва, че късметът никога не ще му изневери.