Робърт Лъдлъм - Измамата Прометей

Толкова много и толкова малко. Времето им бе дефицитна стока, не биваше да го пилеят. Така или иначе трябваше да се свържат с някои хора, сред които и Хари Дън. Но се оказа, че това е трудна задача; никой не можеше да каже къде точно се намира той, освен кратката информация, че е „в отпуска по семейни причини“. Според някои слухове „семейните причини“ били синонимни на „здравни“ и Дън бил сериозно болен.

Елена направи множество запитвания и проверки, но всичките се оказаха безрезултатни. Седнаха да обсъдят положението. Заместник-директорът на ЦРУ им бе нужен.

— Опитах се да приложа най-пряк подход — каза тя. — Звъних у дома му, но ми отговори жена, която се представи за прислужница. Според нея г-н Дън бил много болен, но тя не знае къде точно се намира.

— Няма начин да не знае.

— Е, и какво? И аз не вярвам, но очевидно е била инструктирана какво да говори. Освен това бързаше да затвори телефона. Така че от там няма да научим нищо.

— Сто на сто съществува някаква връзка с него — иначе защо Доусън си е сложил онази бележка в компютъра?

— Проверих всичките записани телефони, но името Дън не фигурираше. Нито кодирано, нито иначе.

— Ами ако потърсиш онлайн по болници, медицинска информация и архиви, такива неща?

— А, лесно е да се каже. Опитах всички конвенционални търсачки от медицинската област с име и номер на социалната осигуровка. Нищо не излезе. Пробвах и с пряка измама, дори бях сигурна, че ще улуча десетка. Обадих се в „Кадри“ на ЦРУ и се представих за президентска секретарка, която звъни от Белия дом, дори компютърно прекарах линията ужким оттам. Казах им, че президентът желае да изпрати цветя на стария си приятел Хари и ми е нужно сегашното му местонахождение.

— Браво! И какво?

— Какво ли? Нищо! Очевидно самият Дън не желае да бъде открит. Заявиха, че нямат информация къде е в момента. Каквито и да са причините му, добре се е покрил.

Изведнъж Брайсън се сети за свързания с леля Фелиша разговор с Дън. Какво му бе казал тогава Дън? Ами да…

— Може би има един начин? — замислено каза той.

— Казвай да опитаме!

— В приюта, където живее моята леля Фелиша, има администраторка на име Шърли. Навремето Дън ми каза, че тя винаги знае как незабавно да се свърже с него, за да може веднага да го информира, ако някой посети Фелиша или я потърси по телефона.

И Ник подробно й разказа за разговора с Дън.

— Хайде бе! За какво му е на Дън тази информация? Последния път, когато посетихме Фелиша, тя бе доста зле с главата.

— За съжаление така е. Но Дън е решил, че има смисъл да я наблюдава най-внимателно, защото можела най-неочаквано да разкрие нещо извънредно важно около работата на Пийт Мънро в Управлението дори и без самата тя да разбира за какво става дума. Затова е взел съответните мерки.

— Нима Пийт Мънро е работил в Управлението?

— О, да — има толкова много неща, които сигурно не знаеш. Ще ти разказвам, но когато намерим време. Вероятно по пътя натам.

— Какъв път? Накъде?

— Към дома „Розамънд Клиъри“. Ще се поразходим с кола. И ще направим непредизвестено, непланирано посещение на леля Фелиша.

— Но кога?

— Сега, веднага.

Пристигнаха някъде малко след шест и половина и спряха пред отлично подрязаните и много красиви морави около спретнатата сграда. Въздухът бе прохладен, ухаеше на цветя, на прясно окосена трева и на края на дълъг, горещ ден.

Първа влезе Елена и потърси дежурния администратор. Държеше се непринудено и естествено — бърбореше любезно, че случайно минавала оттук, пък била чувала толкова хубави неща за дома… изглеждал прекрасно, идеално място. Защо да не доведе тук болнавия си баща? Сигурна е, че ще се грижат отлично за него, нали? То вече май е доста късничко, но пък случайно да е тук Шърли? Търси някоя си Шърли — не я познава лично, но приятели споменали, че въпросната Шърли била толкова приятен и точен човек…

След няколко минути влезе Брайсън и направо попита за Фелиша Мънро. През същото време Елена отвличаше вниманието на Шърли и Ник се надяваше, че последната няма да чуе и следователно няма да се обади на Дън. Но на подобен вариант не можеше да се разчита със стопроцентова сигурност и Брайсън отлично съзнаваше това. В същото време какво пък толкова, ако някъде някой си разбере, че той — Брайсън — се интересува за миналото си? Нека си мислят, че той е тук, загрижен, търси истината за себе си. Това само би успокоило Прометеевците, в смисъл, че той е на погрешен път и може би не представлява чак толкова сериозна заплаха.