Робърт Лъдлъм - Измамата Прометей

Нека си мислят, че се връщам към миналото, към собствената си история. Нека сметнат, че съм се фиксирал на тази тема.

Добре, но не съм ли наистина фиксиран на нея?

Направо съм изкукал на тема да науча истината.

Помоли се Богу наум дано съзнанието на Фелиша да е по-ясно днес.

Тя се хранеше, когато го въведоха при нея. Бе сама на малка махагонова маса в приятната и уютна столова. Имаше и други питомци, някои сами като нея, други на двойки. Той приближи и старицата повдигна глава. Погледна го, сякаш току-що е разговаряла именно с него и очите й въобще не регистрираха изненада, че го вижда. Брайсън изстена вътрешно.

— Джордж! — изписука тя, щастливо усмихната, а устните й се разтвориха и Ник забеляза изцапаните й с червило изкуствени челюсти. — Ама това е наистина много объркващо. Ти нали си умрял?

Сетне тонът й стана строг, сякаш се кара на непослушно дете.

— Ти не бива да си тук, Джордж! Че ти си мъртъв.

Брайсън се усмихна търпеливо, целуна я по бузата и седна на отсрещния стол. Тя все още го вземаше за баща му.

— Хоп, хвана ме, Фелиша! — рече с изкуствен ентусиазъм, сякаш играеха игра и той си признаваше грешката. — Ама я ми кажи — аз как умрях?

Старата жена го изгледа пресметливо и очите й се присвиха:

— Хайде, хайде, Джордж, няма сега да ми играеш тези номера. Отлично знаеш как стана. Хайде сега да не разлайваме кучетата наново, така де! Пийт и без това се чувства толкова виновен, нали?

— И защо, Фелиша?

Тя поднесе лъжицата с пюрето към устата си и заклати глава:

— Казва, че по-добре той да беше умрял. А не ти и Нина. И пак, и пак се укорява и вини: защо трябваше да умират Джордж и Нина?

— И защо трябваше да умрем ние?

— Много добре знаеш. Няма нужда аз да ти казвам.

— Но аз наистина не зная. Може би ти можеш да ми кажеш.

В същия миг пристигна Елена, дори и Брайсън се сепна, когато я видя. Тя се наведе и прегърна Фелиша, сетне се настани на стола до нея и взе сбръчканите и осеяни със старчески петна ръце в своите.

Дали Фелиша ще я познае? Не, това бе почти невъзможно: двете се бяха срещали само веднъж, и то преди много години. Но нещо в поведението на Елена незабавно успокои Фелиша и видимо я предразположи. Брайсън нетърпеливо гледаше Елена в очите, очакваше някакъв сигнал от нея, но тя изцяло бе посветила вниманието си на старицата.

— Ама изобщо не бива да е тук — внезапно рече Фелиша и хвърли кос поглед към Ник. — Че той си е мъртъв, нали така?

— Така е, зная — отвърна Елена кротичко. — Но я ми кажи как се случи? Мисля си, че ще ти стане по-добре, като поговорим за станалото, нали?

Фелиша внезапно се разтревожи.

— Аз винаги виня себе си. Пък Пийт все казва, че би желал те да не бяха умирали — по-добре той да си бе отишъл. Че Джордж му бе най-добрият приятел, нали?

— Така е, зная. Болезнено е да се говори за това, нали? Но какво стана, я ми кажи? Как загинаха те двамата?

— Хм, днес е рожденият ми ден, знаеш…

— О, така ли? Честит рожден ден, Фелиша!

— Честит ли, ами! Никак не беше честит. Беше си много, много тъжен. И такава ужасна вечер…

— О, съжалявам, моля те, разкажи ми за нея.

— Такава прекрасна, снежна вечер! Бях сготвила вечеря за всички, но пък изобщо не съм се опасявала, че може да изстине… И му го казах на Пийт, много пъти му го повторих. Ама той, не, та не! Не искал да ми разваля кефа и вечерта. И все викаше на Джордж: „Давай, давай… че вечерята ще изстине! Карай по-бързо, давай по-бързо!“ А Джордж му вика, че старият крайслер не е за заледени пътища, че спирачките му не са наред. Горката Нина — тя много се притесни и все молеше да спрем и да изчакаме бурята да отмине, ама не… Карай, карай!…

Очите й се напълниха със сълзи и тя отчаяно втренчи поглед в лицето на Елена.

— И тогава колата загуби контрол и се обърна, а Джордж и Нина бяха убити, пък моят Пийт бе в болницата повече от месец и все повтаряше: „Аз, аз трябваше да умра, не те! Аз трябваше да бъда жертвата, аз!“

Сега вече сълзите потекоха по съсухрените бузи на тази немощна старица с объркан от болестта мозък, в който минало и настояще се преплитаха в едно. Но мъчителните спомени продължаваха да изплават и да се роят в замъгленото й съзнание.

— Ама те бяха най-добрите ни приятели… най-добрите, разбирате ли?

Елена прегърна възрастната жена през крехките й рамене и успокоително й заговори:

— Но то е било нещастен случай. Нещастен. Всеки го знае.

Брайсън се изправи и също прегърна Фелиша, като с мъка преглътна собствените си сълзи. А тя бе такава една дребничка, подобна на оклюмала и болна птичка…