Робърт Лъдлъм - Измамата Прометей

— Всичко ще се оправи — прошепна й той. — Всичко! Не се бой…

— Е, сега поне ще ти е по-леко — каза му Елена, когато той подкара зеления, взет под наем, буик.

— Боже, как имах нужда да чуя това обяснение, дори и при тези обстоятелства, дори и при факта за обърканото й съзнание.

— Обаче забелязах, че въпреки болестта в мислите й има някаква подреденост, известна хронология, дори бих казала и логика на събитията от миналото. Паметта й функционира добре за отдавна отминали неща, а куца в настоящето. Тя може би не знае къде се намира в момента, но отлично помни сватбената си нощ.

— О, да. Подозирам, че Дън е разчитал именно на напредващата й сенилност в случай, че се опитам да я разпитвам относно внимателно построените му лъжи. Тя не е източник, на чиито показания или думи може да се разчита стопроцентово, а пък е единственият присъствал на описаните събития свидетел, Дън знае това и разчита, че тя не може убедително да опровергае фалшивата му версия.

— Макар че току-що го направи — изтъкна Елена.

— Е, да. Но имаше нужда от голямо търпение, упорство, атмосфера на доверие и нежност, които хората от ЦРУ едва ли ще успеят да създадат. И благодаря на Бога, че ти беше с мен! Ти прояви тази нежност, която й бе така нужна, и си мисля, че лично ти я предразположи. При това никога не съм мислил, че такава кротка душица като теб може да има талантите на работещ под прикритие разузнавач!

— Телефонният номер ли имаш предвид? — усмихна се тя.

— Да. Как успя да го намериш, при това толкова бързо?

— Най-напред се поставих на нейно място и се замислих къде бих го оставила, за да ми е подръка при нужда, и то бързо. Реших още, че щом Дън се е представил за загрижен роднина, едва ли ще е настоявал за стриктни мерки за сигурност.

— И къде беше? В тефтера с бележките — баш на бюрото отгоре, а?

— Ами кажи-речи, да. Дори и на по-явно място. В един списък със заглавие „Телефони за спешни контакти“, закрепен със скоч лепенки на плота на бюрото отляво. Забелязах го още преди да съм седнала пред нея и нарочно си оставих чантата на стола до бюрото. А когато ме поведе да ми покаже дома, „внезапно“ се сетих, че съм си я забравила, и се върнах да си я взема. Сетне, „без да искам“, изсипах съдържанието по бюрото и по пода. Тогава го огледах хубаво и го запаметих.

— Е, ами ако не беше там?

— Имах план номер 2 — да си „забравя“ чантата и да ида да си я взема, когато тя излезе да пуши. Шърли е страстен пушач.

— Браво! А имаше ли план 3?

— Да. Ти самият.

Брайсън се разсмя искрено, с удоволствие, имаше нужда от подобно разтоварване при цялото напрежение, в което действаха.

— Ами ти имаш много високо мнение за мен, а?

— Не мисля така. Но както и да е — сега е мой ред. Днес благодарение на Интернет търсенето на адрес чрез телефон е ужасно лесно. Мога дори да го изпратя с електронна поща на някоя търсачка. Такива в мрежата колкото искаш — поне стотина има. Ще им трябва около половин час. Дори ще ми го върнат по пощата.

— Районният код е 8–1–4 — къде се пада това? Тия кодове станаха все по-сложни и по-сложни.

— До номера бе надраскано Пи Ей — за Пенсилвания предполагам, нали?

— Пенсилвания ли? Че какво ще дири Хари Дън там?

— Може да е родом оттам. Или да е живял като дете.

— Акцентът му си е чисто Ню Джърси.

— Роднини тогава? Е, ще пусна номера на търсачка, сетне ще видим.

В един часа на разсъмване дежурните в сградата на „Меридит Уотърман“ са само основен, съкратен екип. Шепа охранители и специалист информационни технологии — да поддържа техниката.

На входа за служители встрани на сградата седеше жена — млада, доста мускулеста и печена на вид. Унесено четеше романче от серията „Арлекин“, дори се усмихваше и никак не й хареса да й прекъсват удоволствието.

— Няма ви в списъка за влизане — кисело рече тя, като проследи имената с лакирания си нокът.

Пред нея стоеше късо подстриган мъж с авиаторски очила и фланелка, на която с едри букви пишеше: „Маккафри — Услуги — Информация — Съхраняване — Данни“. Той се почеса по главата и добродушно рече:

— Ами добре тогава. Аз се връщам в Ню Джърси. Ще им кажа на шефовете, че не са ме пуснали. Няма да ми намалят заплатата, я. Дори така ми е по-лесно.

Брайсън се извърна и бавно си тръгна, готов за следваща реплика, ако нещо се обърка, но жената размисли и го повика:

— Каква точно е целта на…?

— Ама нали ви казах. „Меридит“ ни е постоянен клиент. Ние сме поддръжка и профилактика. И са ни казвали да идваме само в извънработно време. Тогава проверяваме, огледаме цифровата техника, коригираме каквото трябва, оправяме грешките. Не се случва често, но пък когато се случи… И сега ми наредиха най-напред да проверя системата, рутерите, такива неща.