Робърт Лъдлъм - Измамата Прометей

За беля бяха далеч от компютрите и сървъра. Стояха пред масичка, на която Брайсън бе поставил четиринайсетте документа за продажбата на банката. И сега те лежаха върху нея, наредени подобно на карти във ветрило, а встрани изобличително се мъдреше празната архивна кутия.

— Защо толкова се туткате? — заядливо отвърна Брайсън. — Вече трийсетина минути ви търся!

Мъжът се облещи — не очакваше такава реакция, но продължи да ги гледа с дълбоко подозрение, а радиостанцията на колана му записука.

— Какви ги дрънкате? Никой не ми се е обаждал…

Елена пристъпи напред и размаха ръце:

— Вече толкова време търсим работната бланка и отчетния лист със заданията! Разбрали сме се да ги оставяте на едно и също място. Иначе какво да работим? Губим си времето и ровим насам-натам да ги търсим, а през това време колко информация може да се загуби…

И тя махна с ръка към компютрите, а сетне заканително посочи с пръст самия охранител.

Брайсън се възхити вътрешно. Така добре и бързо се допълниха в лъжата!

— Изглежда, сте си изключили системата — рече той и заклати глава укорно. — Трябва повече да внимавате. То веднъж се случва, ама…

— Хей, госпожице, я почакайте малко — вдигна ръка охраната. — Не разбирам за какво ми говорите? Какви листове какви задания…

Брайсън не чака повече — ръката му излетя с насочени напред и корави като желязо пръсти. Ударът намери едрия право в гръкляна — той се задави, изхърка силно и сетне безмълвно се свлече на земята. Брайсън светкавично го завлече между стелажите — на място, което не се виждаше от входа, и го подпря на един от тях. Щеше да дойде в съзнание не по-рано от час, може би и повече.

Напуснаха банката през същия сервизен изход и затичаха към паркираната през една пресечка кола. Мълчаха, докато не оставиха поне няколко преки зад гърба си. И двамата бяха пренапрегнати и в състояние, подобно на шок. Преумората е едно нещо, тя се лекува с почивка и сън, но пренапрежението се преодолява доста по-трудно. А като добавим адреналина и безкрайните кафета…

Бе три и двайсет на разсъмване, улиците се точеха една подир друга — празни и тъмни. Брайсън мина през долната част на Манхатън и спря недалеч от пристанището и „Саут стрийт“. Там качи колата на тротоара и обърна глава към Елена.

— Удивително, а? Един от най-богатите хора в Америка, всъщност в света, в комбина с най-влиятелната политическа фигура на САЩ. Последният почтен човек във Вашингтон, а? Партньорство, създадено в тайна преди години: забележи, Манинг и Ланкастър никога не са се появявали заедно на публично място, едва ли някой ги е споменавал в една и съща връзка.

— Поведение на съзаклятници.

— Да. А Манинг се е стремял да запази безупречната репутация на „Меридит Уотърман“ все така неопетнена. Нужна му е именно такава — тежка и достойна уолстрийтска финансова институция, чрез която да контролира политически личности и държавни лидери по цял свят. Разполага със съвършено прикритие, допълнително камуфлирано с недосегаемостта на аристократа в банковия свят, и с негова помощ насочва подкупи и всякакви средства към Конгреса, британския Парламент, вероятно към руската Дума и френското Общо събрание. Освен това чрез същия параван анонимно може да купува дялове и участие в други банки и компании, да насочва и ръководи финансови операции, да влияе и да се бърка в чужди дела, да купува тайна информация. Както в Първа вашингтонска — банката на конгресмените. Ето ти и картината — подкупи, възможност за изнудване с помощта на деликатни и компрометиращи сведения за миналото на хора на влиятелни постове…

— И в Белия дом — чрез Ричард Ланкастър.

— Естествено. Чрез него влияе върху външната ни политика. И затова тайната за връзката им става още по-важна. Репутацията на Ланкастър също трябва да бъде безупречна. Ако се разчуе, че поради несполучливи финансови игри той собственоръчно е съсипал най-старата американска банка, името му ще бъде оплюто завинаги. Вместо това са му създали митологичната слава на финансов гений. Чудесна легенда: брилянтен и етичен човек, направил големи пари на Уолстрийт и съответно станал неподкупен, горящ от желание да отдаде всички сили за доброто на родината. „Слуга на обществото!“ Супер! И как да не се радва електоратът, че Америка има такива достойни люде, които помагат на президента мъдро да ръководи държавата и нацията?

Двамата замълчаха за кратко време, сетне Елена попита: