Робърт Лъдлъм - Измамата Прометей

Налагаше се да проникнат в Уолстрийтската централа на уважавана инвестиционна банка. Много почитана преди години, днес — жизнено важен инструмент на прометеевата измама.

Централният офис на прочутата инвестиционна банка „Меридит Уотърман“ се намира на „Мейдън Лейн“ в най-южната част на Манхатън, на няколко пресечки от Уолстрийт и съвсем близо до Световния търговски център. За разлика от мнимия ренесансов стил на издигащата се също недалеч „Федеръл ризърв банк ъв Ню Йорк“ — където в пет подземни етажа се съхранява златният резерв на нацията, — сградата на „Меридит Уотърман“ е построена непретенциозно, но с горда и въздържана елегантност. Красива, бихме могли дори да я наречем и грациозна, четириетажна структура в неокласически стил, с мансарден тип покрив и тухлена фасада, строена поне преди стотина години, тя сякаш принадлежи на друго географско място и друга епоха — може би Втората френска империя и Наполеоновия Париж, когато французите се осмеляват да мечтаят за световна хегемония.

Наоколо, в този финансов по предназначението си район, се издигат и няколко нови небостъргача, но „Меридит Уотърман“ излъчва хладната самоувереност на родения аристократ — защото тя е най-старата частна банка в САЩ. Слави се с репутация на изтънченост и благородство най-вече защото още от началото управлява парите на поколения и поколения най-богати американци. Най-старите от старите пари, както казват познавачите. Самото й име незабавно напомня легендарната стая в червен махагон и старите банкери около масата, а в същото време е синоним на съвременна глобална мощ. В множество статии и портрети на финансисти във финансовите публикации — като се почне от „Форчън“, „Форбс“ и се стигне до „Уолстрийт джърнъл“ — неизменно се подчертават дълбоките корени на институцията, нейният затворен и недосегаем частен елит, типичен за клуб с ограничено членство, както и фактът, че 14-те семейства основатели са съвременници на раждането на Манхатън, а тяхната рожба е последната оцеляла частна финансова организация сред големите американски инвестиционни банки.

Брайсън и Елена проучиха каквото можаха за нея. Тя се порови в Интернет, като използва възможностите на Нюйоркската обществена библиотека, но намерената финансова информация бе почти нищожна. Елена откри повече за съсобствениците, главно под формата на биографични справки, но Ричард Ланкастър не бе сред тях: бе напуснал почти веднага след назначаването му за президентски съветник и, изглежда, завинаги бе прекъснал връзките си със стария работодател.

Интересно бе да научат факти за връзките на тези хора — лични, обществени, за приятели и близки още от ученическите години, за семействата им. Елена търси и търси и така и не намери почти нищо. Обществените кръгове, в които се движеше Ланкастър, не съвпадаха с тези на старите му партньори, нито пък бе завършил същите училища. Ако там имаше някаква специална връзка, то тя бе някъде дълбоко скрита.

Междувременно Брайсън също работеше, но по неговите си начини: обикаляше, наблюдаваше, въртеше телефоните. Многократно обходи района на банката, разузна множество подробности, като ту се представяше за телефонен техник по поддръжката, ту рекламираше компютърен софтуер, ту търсеше помещения за офиси. Поговори с различни компютърни специалисти, ангажирани в различни фирми и сгради в района, и за един ден събра удивително много информация за физическите аспекти на банковата сграда, за уязвимите й места, за компютърните й системи, та дори и за хранилището на старите корпоративни архиви.

Сетне, преди срещата си с Елена, направи последна обиколка на района, мина пред банковата фасада, зяпнал я като любопитен турист, дори влезе във фоайето. Главният вход е на върха на широко и сравнително стръмно гранитно стълбище, а влезете ли в просторното овално мраморно преддверие с драматичното му осветление, веднага попадате на голяма бронзова статуя на пиедестал. На пръв поглед може да си помислите, че става дума за фигура от гръцката митология, защото тя неизменно изглежда позната. Брайсън я бе виждал някъде и преди. Сетне споменът изплава: на пързалката в „Рокфелер сентър“.

Ами да. Изглежда, че бе направена по образец на известната бронзова и сетне позлатена статуя в „Рокфелер сентър“.

Статуята на Прометей.

Часът бе пет следобед. Приготовленията им бяха приключили, но Брайсън бе на мнение, че не бива да влизат преди полунощ. Значи имаха още около седем часа.