Робърт Лъдлъм - Измамата Прометей

— Тц.

— Тогава ти е казал, че лицето не фигурира в служебните досиета, че го няма в документите, в компютрите и прочие. Правил е всички приоритетни проверки — код „Сигма“ и така нататък, и се е оказало, че онзи е работил под прикритие, при извънредни обстоятелства и в чужбина. И край на следата.

— Е, и какво? Така беше, но не е ли логично? Изпратени под прикритие — при екстремна ситуация — агенти не оставят следи, това го знае всеки работник от разузнаването. Освен това Дън призна, че едва ли е най-подходящо ЦРУ да Разследва Управлението.

— И ти се разнежи и му повярва още повече, а, Ники? Повярва му лично? С живота си?

— Ти продължаваш да намекваш, че той ми е уреждал терминиране, а в същото време ме е изпращал да разследвам дейността на Управлението? Това не е просто алогизъм, то си е направо дивотия, Уолър! Лудост някаква.

— Да направляваш важна операция в движение е винаги извънредно сложна задача, свързана с много променливи и налагаща непрекъснати изчисления и преизчисления на оперативните стойности. Да ти кажа ли какво мисля? Веднъж като си надживял първите им опити да те отстранят, Дън е видял в теб потенциала. Съзнал е големите ти възможности и е решил да те оползотвори по друг начин — да те репрограмира и да те прати по друга следа и с друга цел. Но е време вече да поставим нещата на мястото им, както се казва. Тогава ще видим…

На Брайсън му се стори, че Уолър говори все по-тихо и по-тихо. Гласът му се отдалечаваше, заглъхваше, Ник вече не разбираше какво му казва. Постепенно всичко потъна в мрак и сякаш се разтопи, околните форми и звуци се загубиха в обща мъгла.

Когато отвори очи, видя, че се намира в бяла стая сред множество блестящи стоманени предмети, под ослепителна светлина на тавана. Лежеше на легло, покрит със стегнати завивки, очите го боляха от яркото осветление, гърлото му бе пресъхнало, устните му бяха сухи и напукани.

Срещу светлината изпъкваха две фигури — едната безпогрешно тази на Уолър, другата — по-дребна и значително по-слаба, може би на медицинска сестра. Чу плътния баритон на Уолър:

— … вече идва на себе и сигурно ни чува. Как си, Ники?

Брайсън изхъмка, опита се да преглътне.

— Вероятно е жаден — обади се женски глас.

Съвсем познат женски глас.

— Да му дадем вода?

Не може да бъде! Брайсън примига, присви очи и се напрегна да фокусира предметите и фигурите в стаята.

Сега видя лицето на Уолър. И нейното.

Сърцето му заби бясно. Пак се напрегна, вероятно му се привиждат разни неща. Присви очи и отново погледна. Този път вече бе сигурен.

— Ти ли си, Елена? — само това рече.

— Никълъс — отвърна тя и се приближи.

Сега я виждаше великолепно. Да, беше Елена, все така зашеметяващо красива, макар и променена. Лицето й бе отслабнало, някак си по-ъгловато, а от това очите й ставаха по-големи. Изглеждаше загрижена, дори уплашена за нещо, но гласът й бе съвсем делови и прям.

— Толкова време мина. Остарял си.

Брайсън кимна и успя да изхърхори:

— Да, сигурно е така.

Някой му подаде пластмасова чашка вода. Бе сестрата. Той я пое, глътна съдържанието й наведнъж и я върна. Сестрата я напълни отново и пак му я подаде. Той пи дълго, жадно благодарно. Елена седна до леглото, съвсем близо до него.

— Трябва да говорим — рече тя и в гласа й сякаш прозвуча неотложна нужда.

— Да — отвърна Ник.

Гърлото го болеше, трудно му бе да говори.

— Има за какво… много неща, Елена… не зная откъде да започна…

— Но време няма — каза тя отсечено и напълно делово. „Време няма“ — отекна в съзнанието му. Няма ли време? Цели пет години бе имал прекалено много време да мисли, да страда, да агонизира. Отново и отново.

Тя продължи:

— Трябва да ни кажеш всичко, което си научил, всичко, абсолютно всичко. Всичко по пътя към Прометей. Всичко, което ще послужи да разгадаем криптографските параметри.

Той я изгледа удивено, изумено. Добре ли чуваше? Тя направо го разпитваше, при това със служебен тон, за кодове и криптография, за някой или нещо на име Прометей… А бе изчезнала от живота му без дума обяснение още преди пет години и оттогава я виждаше за първи път. Криптография, за Бога!

— Искам да зная защо ме напусна и къде отиде — дрезгаво настоя той. — Защо?

— Никълъс — продължи тя делово, — казал си на Тед, че си копирал чипа на кодовия телефон на Жак Арно. Къде се намира копието?

— Така ли… това ли съм казал? И кога съм…