Едуард Литън - Бурен живот

Ослепителен бал се вихреше в австрийското посолство. Тълпа от онези безделници, които и като млади и като стари се приспособяват към царстващата красавица, се беше събрала около мадам Вентадур. Общо казано, имаше повече каприз отколкото вкус в избора на най-ярката красавица. Един истински мъж винаги сам избира жената, на която би могъл да даде златната ябълка, но, разбира се, и той обикновено започва най-после да обожава избраната „от всички“ и преминава с невъобразима бързина от възмутен скептицизъм към суеверно уважение, фактически хиляди други неща, освен симетрията на чертите, вземат участие в обявяването красавицата на деня… тактичност в обществото, очарование на маниерите — един безименен и силен блясък. Там, където светът вижда грацията, там прокламира Венера. Малцина достигат видна знаменитост за каквото и да е, без някои случайни и независещи от тях обстоятелства, които нямат нищо общо с това, „което се проучва“. Някои качества или обстоятелства им придават мистериозно очарование. Еди-кой си действително ли е такъв гений? Еди-коя си действително ли е такава красавица? — питате недоверчиво. А, да — е отговорът. Знаете ли всичко за него или за нея? Не, разбира се, но се увличате и решавате, че идолът ви интересува от само себе си и, следователно, неговото уж видимо и популярно качество бива обожавано.

По това време мадам Дьо Вентадур беше красавицата на Неапол и при все че около петдесет от жените, които се намираха в същия салон, бяха по-хубави от нея, никой не смееше да каже това. Дори жените признаваха нейното превъзходство — понеже тя се обличаше най-изящно и по последна френска мода. Жените никога не признават, че едно лице, което носи недобре изглеждаща шапка, е красиво, нито пък признават, че е грозно, което и да е грозно лице, ако носи безупречна шапка. Мадам Дьо Вентадур притежаваше магия, която беше резултат на интуитивно високо възпитание, изтънчено по навик до крайност. Тя и се движеше като grande dame, като че ли самата природа бе решила да бъде такава. Нейният произход беше от най-известните семейства във Франция; на шестнадесетгодишна възраст се беше омъжила за един от също такъв род, но стар, грозен и обичащ да блести мъж. Той беше по-скоро една карикатура, отколкото наследство на великото френско благородничество, сега почти изчезнало. Но нейната добродетел беше безупречна — някои казваха от гордост, други — от студенина. Тя беше с остър и салонен ум — жив, макар и подчинен; понеже френското й високо възпитание се различаваше твърде много от летаргичната и резервирана невъзмутимост на англичаните. Всички мълчаливи хора изглежда се приемат за елегантни.

Един прислужник се оженил за богата дама, ужасявал се от подигравките на гостите, които новото му положение събирало около масата и един свещеник от Оксфорд му дал следния малък съвет: „Облечи черни дрехи и си въздържай езика!“ Прислужникът възприел този съвет и винаги бил считан за един от най-добрите джентълмени в страната, но разговорът определя критерия за истинската деликатност и изтънчената грация, които са мярката за морала в един дворец. Мадам Дьо Вентадур бе малко отдалечена от танцуващите с мълчаливото английско конте лорд Тонтън, изящно облечено и гордо изправено зад стола, а сантименталният барон фон Шомберг, покрит с ордени, с бакенбарди, вчесан по последна мода, въздишаше от лявата й страна; френският пълномощен министър, нежен, красноречив и остроумен седеше вдясно от нея; а наоколо, от всички страни, се притискаха, покланяха се и правеха комплименти, дипломатически секретари и италиански принцове, банката на които бе на комарджийската маса, имотите им — в техните художествени галерии — те продаваха по някоя картина, когато картите им изневеряваха. Очарователната Дьо Вентадур! Тя беше привлекателна за всички! Усмивка за мълчаливите, шеговитост за веселите, политика за французите, поезия за германците.

Тя изглеждаше така, както би могла да изглежда най-добре. Черното и кадифено облекло и грациозната й шапка с княжески пера бяха в контраст с белотата на ръцете и шията й. Поради хубавите й очи, кожата, богатият цвят на изражението, розовите устни и малките, като от слонова кост зъби — никой не би бил такъв студен, внимателен критик, за да забележи, че брадичката е прекалено изострена, устата — извънредно широка. А носът, — тъй красив фронтално, беше далеч от съвършенството в профил.