Ридли Пиърсън - Без свидетели

Тя се обади:

— Бързината не е качество, характерно за теб. Ти си всичко друго, но не и бърз и припрян.

— Наистина ли вярваш, че бих предпочел работата пред теб?

— Не съм уверена, че това е твоят собствен избор. Поведението на един човек може да се промени, но не съм сигурна, че това важи и за самия човек.

Той доближи устни до ухото й и лекичко я ухапа.

— Всеки ден ще ти изпращам цветя — обеща Оуен. — И всеки ден ще си мечтая за това местенце. А веднага щом всичко приключи, ще оставя Корки при госпожа Крътч, а ние двамата ще се затворим в някой хотел, за да наваксаме изгубеното време.

— Доста примамлива програма.

След това се любиха — безмълвно единение, което напълно заличи горчилката от предишните им отчаяни усилия. Любиха се бавно и спокойно, но на Дафи й се стори, че за един кратък миг се намериха един друг, сляха душите си така, както си бе мечтала.

За пръв път от седмици спа спокойно, а когато се събуди, него вече го нямаше. На огледалото в банята бе изрисувал с червило едно сърце, а отдолу бе надраскал „Вече ми липсваш“. Преди време подобни сладникави чувства биха я раздразнили, но днес, по-стара и по-мъдра от онова двадесетгодишно момиче, изпита искрено удоволствие. Нищо не можеше да се сравни с чувството, че си желана и нужна някому.

Реши да не бърше огледалото преди края на разследването. Съвсем детинска реакция, но надписът щеше да й действа като стимул, като постоянно напомняне за онова, което я очаква след това.

В кухнята намери ключ, придружен с бележка, в която Оуен й разясняваше как функционира охранителната система. Не бе забравил и кода за изключване на алармата. Тя взе ключа. Стори й се прекалено студен .

Когато се стопли в дланта й, Дафи напълно повярва във важността на начинанието си.

Опитите на Болд да заспи бяха почти винаги неуспешни, а сънищата му — неспокойни и безжалостни. Изгуби апетит и отново премина на диета от антиациди и топло мляко. Колегите му от петия етаж го следяха предпазливо и прибягваха към сложни маневри, целящи да избегнат евентуална среща с него. Мислеше за детето, което вече бе положено в гроба. Мислеше и за детето, което растеше в утробата на жена му. И всичко му се струваше безсмислено. Опитваше се да внесе някакъв ред и разбиране в живота, но не успяваше.

Първоначалните доклади, които пристигнаха в кабинета му, не бяха добри. С помощта на компютри списъкът със служителите на „Адлър“ бе сравнен с тези от „Фуудланд“ и „Шоп-Алърт“ с надеждата да попаднат на недоволен служител, който поради някаква причина бе сменил работата си и сега си отмъщаваше на „Адлър“. Но такъв просто нямаше. Всеки детектив, получил разследване от категорията черна дупка , се надяваше да му провърви, да се сблъска с някое неочаквано, но бързо решение. Болд не правеше изключение от правилото. Не говореше за тези неща, но надеждата тайничко мъждукаше дълбоко в душата му. Последните новини обаче, съчетани със смъртта на Слейтър Лоури, убиха и последната му надежда.

Лошите новини скоро бяха балансирани от нещо по обещаващо — лентите от касовите апарати в супермаркета „Фуудланд“ на Бродуей, на които бяха регистрирани всички покупки на пилешката супа на „Адлър“, бяха вече сортирани и разпечатани, а периодът, който обхващаха, започваше две седмици преди заболяването на Слейтър Лоури. Тези ленти бяха показани на Бети Лоури, която, въпреки загубата на сина си, а може би точно заради нея, изглежда гореше от желание да помогне. Няколко часа по-късно тя уведоми Болд, че е разпознала сметка, която включва закупуването на супа, соев сос и дървена лъжица. Дървената лъжица всъщност бе най-сигурният й спомен. Сметката бе платена в брой, което напълно съвпадаше с установения от нея начин на пазаруване.

Болд се обади на охранителната фирма „Шоп-Алърт“, съобщи им датата и часа на покупката и поиска от тях да прегледат видеолентите от охранителните камери, като покрият период, започващ двадесет и четири часа преди и включващ покупката на пилешка супа от Бети Лоури.

Редмънд, Вашингтон, разположен на четиридесет минути път от града при ненатоварено движение, беше родното място на „Майкрософт“ и други високотехнологични компании. Техният бум през осемдесетте години донякъде обясняваше нежеланата калифорнизация, от която се бяха пръкнали безпрецедентният по своята интензивност трафик, закусвалните за бързо хранене, замърсяването на въздуха и костюмите с марка „Армани“.