Ридли Пиърсън - Без свидетели

— Ти кога би искал да го направя? — попита тя.

— Би ли изчакала?

— Разбира се.

— Ще донеса китайска храна. — Любимата й кухня. — И бира — додаде той.

— По-добре да е от безалкохолната.

— Не мога да повярвам.

— Аз съм на тридесет и осем години, скъпи. Не забравяй, че може да се окаже нещо друго.

— Обичам те — заяви той.

— Приятно ми е да го чуя.

Той я притисна към себе си.

— И ти ми липсваш.

— Не изглеждаш много добре — искрено рече тя. Имаше предвид, че вече е стар за тази работа. Искаше да каже, че мястото му е зад някое бюро, където се работи на нормиран работен ден. А може би намекваше, че трябва да напусне отдела, в случай че им се родеше още едно дете.

— Никога не съм се чувствал по-добре — излъга Болд.

— Хайде, тръгвай — с усмивка рече тя и го побутна към вратата.

— Китайска храна — напомни й Болд. — В седем часа. Ще ти се обадя преди това.

— Като снощи? — Очевидно не можа да се сдържи да не го каже и той не можеше да я вини… но му стана неприятно.

— Ще се обадя. Обещавам.

Тя се извини с поглед. В очите й видя любовта, която изпитваше към него — споделените им чувства, задружните им усилия да опазят съвместния си живот, благодарността й, че той бе взел участие в създаването на детето, което в този момент може би растеше в утробата й.

— В седем — потвърди тя.

— А ако е момче — додаде Болд, — вече съм му избрал име.

След смяната в осем часа, при която екипът на Болд смени хората на Паскуини и наследи от тях една гангстерска престрелка и предумишлено убийство в някакъв бар, започнало с невинен юмручен бой и завършило с намушкване с нож, Болд официално пое разследването на Консервния убиец. Задълженията му като командир на групата се поемаха от Крис Даниелсън, новоназначения в отряда им. Болд имаше нужда от Ла Моя и Гейнис за собственото си разследване; Франк Хърбърт оставаше на разположение на Даниелсън. Гучиано бе отпуск, който щеше да продължи още десет дни.

Наричаха Даниелсън Холивуд заради марковите му слънчеви очила и ботушите от щраусова кожа. Беше красив чернокож мъж, надменен и надут като пуяк, защото личният му процент на разкрити престъпления бе най-високият, регистриран някога в Дневника. Даниелсън странеше от колегите си, рядко влизаше в заведенията, в които ченгетата се събираха след работа, почти никога не се появяваше на сбирките им. Беше амбициозен, може би дори прекалено амбициозен, за да се понрави на колегите си. Те постоянно се оплакваха, че той избягва да вдига телефона, не разгръща Дневника и така натриса на останалите по-неприятните случаи. Паскуини се бе отървал от него тъкмо поради тази причина, но Болд бе доволен, че момчето е при него. Даниелсън си падаше по черните дупки . Обичаше да разплита случаи, при които се бяха провалили всички останали. Освен това беше добър в работата си и с това до известна степен се обясняваше неговата непопулярност — беше новопоявил се пришълец, който побеждаваше ветераните в собствената им игра.

— Бих предпочел да участвам в твоето разследване, сержант. Каквото и да е то — обади се Даниелсън.

— Но аз ти поверявам целия отряд — възрази Болд.

— Не го искам.

— Но го получаваш — сърдито го информира Болд.

— Би могъл да ме използваш — направи още един опит Даниелсън.

Даниелсън нямаше откъде да знае какъв е случаят, поверен на Болд, и опитите му да изтръгне някаква информация по въпроса останаха напълно безуспешни.

— Ти си човек, който умее да разрешава проблемите, Крис. Всички го можем, но на теб ти се отдава най-добре. При някои хора това е вродено. И при жените също. Гейнис например притежава същата вродена проницателност. Ти се заемаш с черните дупки , от които останалите бягат, и дори успяваш да изясниш някои от най-заплетените случаи. Е, сега всички черни дупки са на твое разположение — тези, които искаш, както и онези, които не желаеш. Ти ръководиш отряда и всички разследвания са твои. Ще имаш възможност да разгърнеш способностите си, да работиш с размах, и то на ниво, което според мен ще изиграе важна роля за развитието ти.

— Кое е по-важно, сержант — да разрешим твоя случай или да се заровя в купища бумаги? Ти имаш нужда от мен, сержант. Разследването, по което работиш, е тъкмо от ония, които обичам най-много.

Даниелсън просто имаше нюх, това бе всичко. Виждаше напрегнатия поглед на Болд, забелязваше колко часа прекарва той в управлението, свидетел бе на нескончаемите му разговори с Шосвиц при закрити врати. В Дневника не бе вписано нищо, а това бе достатъчно за Даниелсън, който не можеше да не си дава сметка, че такива разследвания се случват веднъж на десет години и неминуемо се оказват ковачници на кариери и престиж. Болд го наблюдаваше и се досещаше за мислите, които бушуват в главата му.