Ридли Пиърсън - Без свидетели

Сестрите предложиха на Болд стол и кафе. А когато една жена за трети път му повтори, че болничният бюфет работи денонощно, той рязко се извърна и я скастри:

— Той се нуждае от вас, не аз!

Така и не можа да й се извини, защото мониторите в стаята отново запищяха, а на Болд му се стори, че чува църковни камбани.

Смъртта настъпи в три часа и единадесет минути в събота сутринта на тридесети юни и Болд сякаш бе обгърнат от призрачна и безнадеждна тишина. Мониторите с писък отбелязаха този миг, но Болд продължи да се надява. Стоеше на мястото си и се опитваше да окуражи момчето, да му вдъхне сили и издръжливост. Сестрите и лекарите отново се спуснаха да го съживяват, но въпреки всичките им усилия, въпреки цялата техника, струпана около болничното легло, чудото не стана.

Родителите, обхванати от неописуем ужас, се вкопчиха един в друг. Монахинята се отдръпна назад и затвори очи.

Разкъсвана от мълчалива агония, Бети Лоури погледна през рамо и за част от секундата срещна погледа на Болд. Болката и надеждата бяха заменени от покруса и примирение.

Последният удар на сърчицето на момчето бе последван от прави зелени линии, които пробягаха по екраните, втурнали се в преследване на следващия пациент.

Лекарят се извърна към родителите, очите му преливаха от жал и състрадание.

Болд си представи момчето наведено над макета на космическата совалка, видя очите му, изпълнени с любопитство и предизвикателство. Представи си вълнението в очичките на собствения си син, помоли се никога да не го изгуби, никога да не допусне той да стане част от статистическите отчети и бюлетини.

— Няма да допусна други жертви — изрече на глас Болд, стиснал ръцете си в юмруци. Дъхът му замъгли стъклената стена, пред която бе застанал. Обещанието се изтръгна от най-съкровеното, най-искреното, най-човечното късче на сърцето му.

Обещание, което съвсем скоро щеше да бъде нарушено.

Болд се прибра вкъщи малко след четири часа сутринта. Майлс се разбуди, а Лиз се обърна в леглото и избъбри нервно:

— Ти го събуди, ти се оправяй с него. — Уви се със завивките като в пашкул, главата й отново потъна във възглавницата, а той изпита отчаяна потребност да я люби. Да изтрие от съзнанието си мисълта за смъртта на онова невръстно момче.

Майлс стоя буден цели четиридесет и пет минути. Най-накрая се унесе и заспа, притиснат в топлата прегръдка на баща си, който също заспа, седнал на канапето във всекидневната. В шест и половина Болд бе събуден отново, този път от сина си, който се бореше да се освободи от ръцете му. Замаян, Болд бързо се надигна от канапето, краката му се подгънаха от умора и той се стовари на пода. Майлс изтича в спалнята им. Лиз се появи по бельо и рече пресипнало:

— Моля те, мръдни дясната си ръка, ако си жив. — Събу обувките му, разтри стъпалата на краката му и му помогна да се изправи.

Болд приготви за жена си кафе и препечени филийки, а на себе си сипа половин купа овесени ядки и сложи чай да се запарва. С помощта на баща си Майлс размаза половин банан и малко овесена каша по цялото си личице. Лиз се появи в осем без двадесет, облечена с дънки и тениска — дрехите, които носеше през уикендите. Болд изпита потребност да й разкаже за нощта, която бе преживял, но не знаеше откъде да започне. Беше съсипан от умора, смут и безсилие. Погледна часовника на стената. Закъсняваше.

— Липсваш ми — чу я да казва, докато с трескава бързина се опитваше да смени ризата си и да се обръсне. През последните четири дни се бе държал като отвратителен баща и още по-лош съпруг и, макар самият той да не си водеше статистика за случаи като този, боеше се, че съпругата му може би го прави.

Върна се в кухнята при нея и двамата заговориха един през друг за неотложните неща, които трябваше да се свършат — пазаруване, смяна на маслото на колата, разправия с водопроводчика, който им бе взел твърде много пари, без да свърши работата както трябва. Поговориха и за часа при зъболекаря, който Болд бе пропуснал, и тогава Лиз пусна бомбата:

— Закъснявам с два месеца.

— Закъсняваш?

— Мензисът ми. Закъснява с два месеца.

— Два месеца? — повтори той, зашеметен от изненада.

— Обикновено така става.

— Два месеца. — Този път думите му прозвучаха като констатация.

Лиз избърса брадичката на сина си.

— И? — попита Болд.

— Какво и ?

— Кога смяташ да отидеш на лекар?

— Първо ще си направя тест за бременност вкъщи.

— Кога ще го направиш? — Той несъзнателно пристъпи по-близо до нея. Стояха само на няколко сантиметра един от друг, гласовете им преливаха от нежност и вълнение. Той я прегърна през кръста. Светът изведнъж му се стори великолепно, изпълнено с чудеса място. Място, където едно изгубено дете на часа биваше заменено от друго.